Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….

Вчера Доньо намери близо до железопътната линия, пес. Животното лежеше в локва кръв. Доньо в никакъв случай не желаеше да го остави така и потърси кола, за да го откара до ветеринарната клиника.

– Но как да го занеса до шосето, – каза си Доньо, – та той тежи повече от 20 кг.

Младежът свали колана си, подложи го под кучето, за да може да го поддържа по време на ходене. Така двамата изминаха почти два километра.

– Как се е оказало това куче в това състояние? – попита Младен, когато товареше животното, за да го закара на ветеринара.

– Попаднал е в ловджийски капан, – каза Доньо, – който е уловил лапата му. И животното е решило да се освободи. Първоначално е от гризнало само долната част на лапата, но когато разбрало, че това няма да му помогне отгризвал лапата  още по-високо, съвсем близо до тялото.

– Интересна е историята на това куче, – заклати глава Младен. – В затруднено положение, в тежък момент, то не се е отказало, да се бори за живота си.

Във ветеринарната клиника направиха операция на кучето. Наложи се да му премахнат цялата лапа, чак до лопатката.

– Виж го, – радваше му се Ана, – вече сам се храни и пие вода. Дори се опитва да се изправя, за да се движи. Какъв е добър и ласкав.

– Навярно преди е бил домашен любимец, – предположи Доньо.

Сега нашият космат герой, макар и без една лапа има нов дом и грижовни стопани.

Васил изживя 35 щастливи години брачен живот със съпругата си Галя. Отгледаха две прекрасни деца. Всяко от тях имаше здрав брак и перспективна работа. И всичко това имаха , защото през тези години Галя усърдно се бе молила.

Когато се пенсионираха, Васил и Галя решиха да инвестират. Сега те имаха толкова много пари, колкото не бяха виждали през живота си.

Животът на Васил се измени и му предложиха:

– Заповядай в нашия клуб на милиардера.

Какво повече можеше Васил да иска?

Изведнъж започнаха да го посещават мисли от рода на: „Една жена не ми стига. Нищо, че  сме живели толкова години заедно, трябва да потърся нещо по-младо“.

Васил и Галя придобиха разкошен автомобил. Преместиха се в престижен квартал. Започнаха да ги канят на различни приеми. Около Васил започнаха да се въртят млади красавици.

Той гледаше приятелите си и често въздишаше:

– Погледни ги само, вечно ги съпровождат млади момичета, коя от коя все по-красиви ….

А красавиците така го гледаха, че той се топеше. Те непрекъснато го хвалеха за нещо и той се чувстваше като господар на света. Пилееше пари без да ги брои.

Най- накрая срещна Дора. Тя бе млада, красива и сексуално привлекателна. Беше готова на всичко и Васил не устоя.

Но Дора имаше едно единствено условие:

– Ще ме имаш, ако се ожениш за мен.

Дора го покани на гости и го запозна с майка си, която се оказа връстница на Галя. Тя бе чудесна готвачка.
След обилната вечеря майката обясни:

– Тревожа се за дъщеря си, да не се случи както с мен, аз съм разведена. Ако наистина обичате дъщеря ми, до три месеца ще се разведете с жена си и двамата с Дора можете да се ожените. Ако нямате сериозни намерения към нея, по-добре забравете дъщеря ми.

– Какво говорите, – започна да мънка Васил, – разбира се, че ще направя така. Аз много обичам Дора.

В къщи Васил започна да обвинява жена си за всичко. Двамата често се караха и Васил започна да ненавижда Галя. На семейния съвет той реши да я довърши, разкривайки нейните прегрешения:

– Погледни се колко си напълняла, а и тази твоя фанатична вяра … Твоите молитви са по-скоро заклинания …. А и кой знае какво правиш със свещениците в църквата ….

Галя устоя на атаките му:

– Знам какво те измъчва в последно време. Щом толкова искаш, остани с тази млада красавица …

В този ден Галя си тръгна. Тя не взе нищо със себе си, въпреки, че повечето неща бяха нейни.

За Дора Васил плати голям откуп на алчните ѝ роднини. Докато траеше медения месец, Васил се чувстваше като крал, но …

С Дора, спестяванията му започнаха да се топят бързо. Едва сега той осъзна колко безсърдечна и невежа е тя. Те дори престанаха да се любят, навярно тя си имаше някой.

Васил започна да тъгува:

– Липсва ми Галя. Колко добро бе нейното сърце. Никой не контролира вече менюто ми и сега се появиха ред заболявания при мен.

Дора нищо не правеше, по цял ден си седеше в къщи. Тя роди дете, но Васил го измъчваха съмнения:

– Това дете от мен ли е?

Това бебе не му доставяше удоволствие и радост, както децата и внуците му.

А неговите деца се отделиха от него. Галя сякаш се бе подмладила. Тя изглеждаше напълно щастлива.
Заради Дора, той прекъсна връзките си с децата, но Васил страдаше.

– Вината не е в Дора, – укоряваше се Васил. – Как мога да преживея с някой възход, когато съм в залеза на живота си. Колкото и да се опитвам, аз не съм мъж на върха на своята сексуалност. Бих дал всичко, за да се върнат нещата на мястото си.

Васил завиждаше на двойките, които успяваха да запазят брака си, когато са вече на прага на старостта.

Той поиска да се помири с жена си, но тя не го допускаше до себе си. Връщаше подаръците му и му казваше:

– Аз съм ти простила, но ти сега имаш друго семейство и не би трябвало да се меся в живота ти.

Васил бе отчаян. Седеше на една от пейките в църквата. С ръце бе обхванал главата си и плачеше:

– Господи, помогни ми … направих голяма глупост.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

Венета сериозно бе притеснена.

– Скарахме се, но аз не съм виновна, – тревожеше се сериозно тя. – Каквото ми поръчаха, това и направих. Началничката ми цял месец, не можеше да ми даде необходимите материали. Е, да аз съм неквалифицирана, нищо не умея, за какво са ми необходими материали? Е какво да се прави, трябва да пиша ново заявление за подходяща работа.

Ръководителката ѝ, чувствителната и приятелски настроената към хората Елена Данаилова буквално днес крещеше:

– Това прехвърля всякакво търпение … Щом говориш с такъв тон, означава, че нямаш желание да се поправиш. Така и ще продължиш навярно. Днес ще напиша бележка, за това, че ти не съответстваш за това място.

– Но аз не съм виновна, – повтаряше си Венета. – трябва да се успокоя. Защо ми е толкова тежко на душата?

Вечерта Венета бе със свои приятели. Те веднага усетиха, че нещо ѝ тежеше.

– Ти днес, скъпа не си с нас, някъде другаде витаят мислите ти. Какво се е случило?- попита съчувствено Дико.

Тя накратко им разказа случилото се. Приятелите ѝ се мъчиха да я успокоят, но в главата ѝ звучаха още думите на Елена: „Говориш с такъв тон ….“

– Да бях груба, – каза Венета – смятах, че незаслужено ме обиждат.

– От онова, което препълва сърцето, говорят устата, – засмя се Пламен.

– Ако в моето сърце има излишък от гордост и равнодушие, то и тона на моите думи е бил такъв, – каза примирено Венета.

– Нервните хора са чувствителни и реагират бурно, – допълни Мая.

– Така е, – съгласи се Венета, – работата на Елена Данаилова е много напрегната. Края на годината е, има доста проблеми, гонят ни срокове, а аз употребих неуважителен тон.

Решиха да се помолят за случая.

На сутринта в главата на Венета дойде гениално решение на проблема. Тя бързо скицира нещата и ги изпрати по електронната поща на Елена Данаилова. Освен писмото тя усещаше, че трябва да позвъни на шефката си, но не ѝ се искаше отново да слуша упреци. За това застана в молитва и поиска помощ от Господа.

След това позвъни.

– О, здравей, – Елена Давидова радостно се отзова на позвъняването ѝ. – Видях новите ти идеи! Ти си направила много повече, отколкото очаквахме отначало. Отлично си се справила със задачата.

– Радвам се … да го чуя, – смутено каза Венета, – съжалявам, че вчера така ви разстроих, всичко добро.

Но Елена Данаилова продължи:

– Много ти благодаря, че ми се обади! Надявам се да се видим пак, нека има мир между нас. Много ти благодаря, че ми звънна!