Веселин Григоров бе на седмото небе. Беше се сбъднала една от мечтите му.

– Най-после си имам свой собствен автомобил, – викаше възторжено Веселин.

Той толкова много искаше да го получи. Много пъти бе сядал мислено зад волана, бе натискал газта и потеглял. И това се превърна в реалност. Можеше да посети много места, които непременно искаше да види.

Сега той непременно ще си залепи на задното стъкло от онези стикери с формата на риба. Така щеше да подчертае, от където мине „Аз съм християнин“.

Постепенно Веселин осъзна, че този стикер го прави обект на по-специално наблюдение и изискваше по-голяма отговорност..

Постоянно се питаше: „Какво виждат другите в мен, пример за християнин или лицемер?“

Честно казано Веселин трудно показваше любовта си към хората, а и не умееше да сдържа езика си. Да той „не върши това, което иска, а онова, което мрази….“ По-лесно бе да нахока някой, отколкото да сдържи нервите си и да разреши проблема по мирен начин.

Следващите дни се развилня силна буря. Тя нанесе щети на колата и на стикера на задното стъкло. Рибата остана без опашка.

Но откакто стикерът си позагуби формата Веселин стана по-спокоен.

Всеки път, когато отваряше багажника и виждаше стикера си казваше;

– Колкото съм по-несъвършен, толкова повече усилия ще полагам, за да се уподобя на Христос.

А това не е ли най-голямата цел на всеки християнин.

Стоянка бе много малка, но въпреки възрастта си започна да взима уроци по пияно. Учителката ѝ бе забелязала, че свиренето  не бе от талантите ѝ, за това ѝ даваше по-лесни произведения. Така Стоянка се труди цяла година и накрая се отказа от пияното.

Минаха години и тя извади от шкафа старите ноти и се опита отново да ги изсвири. Този път, като че ли желанието ѝ бе нараснало и тя  се упражни повече.

След като повтори познатите мелодии, започна да учи нови. Така научи доста нови произведения.

В началото Стоянка сядаше пред пияното без да очаква кой знае какво, но постепенно откри, че музиката ѝ е в сърцето.

Веднъж бе отседнала в един хотел. И там изнесе импровизиран концерт пред гостите на хотела.

Веднъж Стоянка излезе на разходка с приятелката си Невена. Тя сподели с нея преживяванията си относно музиката, а накрая каза;

– Знаеш ли, днес изпитвам подобни чувства, когато се опитвам да запомня някой библейски стих наизуст. В началото ми бе много трудно, но постепенно Словото намери пътя от ума към сърцето. Когато казвам някога стих от Библията, ме изпълва много по-голяма радост, отколкото, когато свирех на пияното.

– Свиренето може да си спряла за известно време, но Божието Слово е нещо, от което никой не може да се откаже, – усмихна се Невена.

– Мислиш ли, че мога да изнеса такъв „импровизиран концерт“ пред повече хора, жадни да чуят Словото на Бога? – попита Стоянка.

– Да, защо не? Бог би подкрепил такава дейност с радост.

Ако пазим Божието Слово в сърцата си, няма да сме далече от Бога.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.

Стела не беше добре. Митка разбра това още преди тя да приближи леглото ѝ. Изражението на Стела ѝ се стори странно.

– Не можеш да си представиш, какво ми направиха? – каза отчаяно Стела.

– Какво се е случило?

– Ти знаеш, че отскоро посещавам групата за изучаване на Библията. Там Мариела  ми подари християнска книга с насърчения. Използвах я, когато се молех и често си четях от нея, но сега не мога да я намеря никъде. Вчера вероятно съм я оставила на пейката, където се молих и навярно съм я забравила ….. някой я е намерили и прибрал.

Стела се чувстваше разочарована, че бе изгубила тази скъпоценна за нея книга.

Митка бе от хората, които винаги смятаха, че чашата им е наполовина пълна, за това се засмя и попита Стела:

– Искаш да кажеш, че някой ти е откраднал Исус?

Този въпрос развесели Стела и тя тъжно смънка:

– Мисля, че се е случило нещо такова.

– Виж, – каза Митка,- не толерирам кражбите, но ако някой краде християнски книги, има надежда нечий живот да бъде променен чрез Исус Христос.

Стела бе нервна, тя дълго си чопли носа, което бе признак, че още е ядосана, но накрая се примири и се съгласи:

– Имаш право? Дано да е станало така.

– Хайде да се помолим, – предложи Митка. – Нека Бог заработи в сърце на този, който е взел книгата. И това, което е извършил, макар да е лошо да се превърне в повод да се покае. А колкото до теб, ще ти кажа следното, ти имаш Библия, черпи сила, мъдрост и вдъхновение от нея.

След това двете наведоха глави и се молиха за“непознатия“ крадец.