Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.

Денят обещаваше да е топъл, но кой го знае,  при днешните резки климатични промени, човек всичко може да очаква.

Въпреки това Гена реши да излезе и да се поразходи. Срещна приятелката си Запряна и двете отидоха до близкото кафене.

Гена започна нетърпеливо:

– Вчера сутринта, докато поливах цветята на балкона, забелязах, че едно от любимите ми цветя е повехнало. В лейката ми бе останало малко вода, но аз я излях на цветето и тръгнах с намерения, да налея още вода и да до полея, но Васко искаше нещо да му намеря и аз забравих….

– И какво стана с цветето ти, увехна ли? – попита загрижено Запряна.

Тя много обичаше цветята и полагаше големи грижи за тези, които си бе насадила.

– Тази сутрин цветето ми бе в прекрасна форма, – усмихна се възторжено Гена. – То се бе съживило. Представяш ли си, само няколко капки са му били достатъчни, за да си възвърне красотата?!

– Хубаво, че е станало така, – въздъхна облекчено Запряна.

– Мисля си, – каза Гена, – че и в християнският живот се случва така.

– Какво имаш предвид? – – попита учудено Запряна.

– Обикновено смятаме, че ако не вършим велики дела, не помагаме на никого.

– Е, да, – съгласи се Запряна, – но една мила дума казана на място, може да доведе до неочаквани резултати.

– Трябва да сме по-внимателни с малките неща и да не ги пропускаме, – каза сериозно Гена, – те могат да променят нечий живот.

Явно и двете бяха решили, че щом голямото е недостижимо за тях, по-добре да свършат малкото. Но нали хубавите неща започват от нещо съвсем малко – насърчаваща усмивка, прегръдка с пожелание за успех, някоя добра дума след провал,….

В махалата често идваше един бял камион, той беше на продавачът на сладолед. Около него бързо се събираха нетърпеливите му малки клиенти.

За съжаление Милен нямаше пари. Затова само гледаше отстрани щастливците наредили се на опашката. Един ден продавачът на сладолед, чичо Кольо, го повика. Посочи му тяхната градина пред дома им и попита:

– Тази градина пред къщата ваша ли е?

– Да, – с гордост отговори Милен.

– Знаеш ли, момче, – каза чичо Кольо, – аз много обичам моркови.

– Ако аз ви донеса моркови…, – запъна Милен, – ще ми дадете ли един сладолед.

– Дадено, – засмя се продавачът  и плесна протегната ръка на Милен. – Сделката е сключена.

Радостен Милен изтича към градината, извади няколко моркова и побегна бързо към белия камион.

„Нима и аз ще опитам от сладоледа?“ – каза си Милен, когато протегна ръка  и подаде морковите на продавача.

Изведнъж в ръцете му се оказа жадуваното лакомство. Не смееше да го близне, сякаш се страхуваше, че това е някаква приказка и той ще изчезне. Но не сладоледът си остана в ръцете му……

По-вкусно нещо Милен не бе ял живота си. Очите му искряха, а сърцето му биеше лудо от радост.

Тази обмяна на „продукти“ продължи доста дълго време.

Едва по-късно, когато бе по-голям Милен осъзна:

„Колко щедър е бил продавачът към мен. Той не е искал да се чувствам неудобно, нито приятелите ми да приемат неговия подарък, като милостиня и да ми се присмиват“.

Този човек на практика бе показал на едно малко момче какво представлява Божията любов.

Малките жестове на милост, могат да променят денят на някого, а може би и живота му.

Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.