Децата от близките села често прекарваха на брега на езерото. Някои дори се къпеха в него въпреки забраната на възрастните.

Един ден, когато имаше група момчета там, изведнъж децата чуха плясък във водата и безпомощно удряне с ръце по водата.

Обърнаха се и го видяха:

– Вижте Стефан е взел малката дървена лодка и е доплувал до средата, – развика се Генади.

– Кога е успял? – попита Борис.

– Но нали възрастните са ни забранили да пипаме тази лодка, – промърмори Младен.

– Да, но той е във водата, – развика се Христо.

– Не виждате ли, че той само се шегува, – засмя се Павел.

Единствено десетгодишният Антон прие нещата напълно сериозно и скочи във водата, за да помогне на съученика си.

Антон доплува до Стефан, хвана го и доплува с него до брега. Стефан беше в безсъзнание.

Пред изумените погледи на момчетата Стефан започна да оказва първа помощ на пострадалия. Той започна ритмично да натиска гърдите му с ръце.
Стефан се разкашля и дойде на себе си.

След това момчетата се обадиха веднага на бърза помощ. Стефан бе отведен моментално в болницата. Не беше пострадал сериозно и на следващия ден бе изписан.

Родителите на Стефан бяха много благодарни на Антон, за това че е спасил живота на сина им.

Майката на Антон гордо каза:

– Стефан е много добър и отзивчив, на никого до сега не е отказал помощ. В къщи редовно ми помага. Гордея се със сина си.

Властите решиха да поощрят спасителят и той получи подобаваща награда.

Понякога е хубаво да си първи, но не винаги.

Силвия бе първата повярвала в Господа от семейството си. Тя изпитваше голяма радост от това и желаеше да разказва на всеки за своята вяра.

Но ….. собствените ѝ родители я отхвърлиха и не само те.

Сестра ѝ Вероника крещеше като обезумяла след нея:

– Няма да четеш тук Библията си. Спри това радио, не искам да слушам за твоя Бог.

Сърцето на Силвия бе разбито от мъка и тя викаше към  Бога:

– Господи, искам семейството ми да Те приеме, но всички ме гонят, дори няма къде да се помоля.

– Защо мислиш, че няма къде да се молиш? – Попита я Бог. – Можеш да използваш банята.

Силвия се изненада, но същевременно тази идея и вдъхна увереност и я успокои.

Тяхното семейство имаше две бани. И Силвия помоли баща си и майка си:

– Ще ми разрешите ли да използвам една от баните за молитва, един час след полунощ?

И тя получи разрешение, макар и не много охотно от родителите си.

Първата вечер Силвия седна на ръба на ваната и се разплака. Започна да чете Библията и да се моли. Скоро след това се успокои. Бог обърна мъката ѝ в радост.

Така започна молитвеният ѝ живот в банята. Тя всяка вечер отиваше там, за да се срещне със Спасителят.

Чрез Божията благодат родителите ѝ и сестра ѝ повярваха в Бога.

Но и днес, когато имаше сериозен проблем и искаше да се усамоти, Силвия отиваше в банята и се молеше усърдно.

Трудно е да се работи във фирма свързана с комунални услуги. Най-вече, защото служителите ѝ трябва да се отзовават на странни повиквания или в неудобно време.

Николай работеше в такава фирма и съвсем не му бе леко. Много пъти са го срещали раздразнени и гневни, сякаш сам той лично е отговорен за повредата.

Колко пъти са крещели срещи него:

– Кой ви е изпратил? Вие сте некомпетентен. Друг на ваше място отдавна да е отстранил повредата.

– Вие сте безотговорен, вече втори ден звъним във фирмата ви. Къде се бавихте до сега?

– Всичко това сте направили с цел да ви повикаме на помощ, за да се обогатите.

Всичко това нараняваше Николай и го караше да мисли лоши неща за оплакващите се хора.

Но имаше случаи, в който Николай чуваше:

– Благодаря ви! Без вас нищо не бихме могли да направим.

– Златни ръце имате, Бог да ви благослови.

Тогава вярата в доброто с нова сила се възвръщаше у Николай.

Веднъж Николай поговори за тези проблеми във фирмата си с дядо Спас.

– Всички се преживели в живота си разрушения, които човек не може да поправи, – каза старецът.

– Тогава какво да правя? – попита Николай.

– В такива случаи имаме нужда от Бог, – каза дядо Спас, – защото само Той може да разреши проблемите ни.

– А мога ли напълно да съм уверен, че Бог винаги ще се отзове и ще ми помогне? – попита Николай.

– Той не само ще отговори на нуждата ти, – засмя се дядо Спас, – но и ще те подкрепи и възстанови. На Бога трябва да казваме: „Благодаря Ти, че беше с мен в тази ситуация“.

От няколко дни само валеше, но днес слънцето радостно се усмихна. И Гео реши да посети приятелят си Пламен.

Когато влезе в двора на Пламен, Гео завари приятелят си да се труди в градината.

– Какви хубави цветя са израснали в градината ти, – каза Гео.

– Красиви са, но са плевели, – махна с ръка Пламен. – Изсмукват хранителните сокове, които са необходими за подправките ми, които отглеждам.

– Човек би се подмамил по красотата им, – каза Гео, все още загледан в красивите цветя.

– Да, но нарушават баланса в градината ми, – вдигна рамене Пламен.

Двамата приятели се замислиха за малко. Настъпи неловко мълчание.

– Грехът понякога идва в живота ни в „луксозна опаковка“ и привидно изглежда безопасен, – засмя се Гео.

– С времето той изсмуква духовните и жизнените ни сокове, – добави Пламен.

– Питал ли си се понякога? – каза Гео. – По какъв начин съм навредил в живота си, като съм допуснал грехът да пусне корени в мен? И как съм го допуснал изобщо до себе си?

– Установих, – каза Пламен, – че всичко започва, когато се почувствам достатъчен и удовлетворен от постигнатото. И тогава не търся Божието водителство. Не ми се чете от Библията. Нямам желание да се моля.

– Хубавото е, – каза Гео, – че Божията прошка и щедрост се подновяват всяка сутрин.

– Също както и аз изкоренявам тези красиви цветя, за да осигуря пълноценен живот на останалите растения в градината си.

– Ние можем с Божия помощ да се поправим и да не допускаме греха да пуска корени в нас, – възкликна Гео.

– Аз се грижа за полезните растения в градината си, – каза съвсем сериозно Пламен, – но трябва да се погрижа и за себе си. Да изкореня греха от ума и сърцето си и да бъда добър свидетелства с думи и дела за Господа.

Двамата приятели, всеки сам за себе си, бе взел важно решение, което по-нататък щеше да определи духовния им растеж.

Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.

Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.

Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.

Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.

– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.

– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.

Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.

Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.

– Какво да правя? – попита Ангел.

Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.

Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.

Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.

Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.

Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.

– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.

Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.