На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

Паричков бе добър бизнесмен. Пред нищо не се спираше. Трупаше и камареше милиони. Бизнесът му процъфтяваше, а погледът му се къпеше в блясъка на спечеленото.

Остаря и усети, че тялото му вече не го слушаше и си каза:

– Имам достатъчно. Няма да работя една година. Ще си поживея в лукс и разкош. Заслужил съм си го…..

Но още не бе свършил с мечтата си за почивка, когато го посети ангелът на смъртта.

Паричков първоначално се смути, но нали бе добър в сделките, реши по някакъв начин да убеди ангела да му продаде малко време.

Бизнесменът започна напористо, сякаш договорът вече бе сключен:

– Дайте ми три дена живот и можеш да вземеш една трета от състоянието ми.

Ангелът поклати глава и каза:

– Не може.

– Добре, нека да са тогава 150 ….. или не, по- добре 300 милиона. – Паричков продължи да предумва ангела. Той все още не бе изгубил надежда, че има някакъв шанс, – Дай ми само един ден, за да се насладя на красотите на земята, да пообщувам със семейството си, което поради голямата си заетост в работата не съм виждал отдавна.

Ангелът бе непреклонен:

– Невъзможно е.

Отчаян Паричков помоли с тих едва доловим глас:

– Дай ми поне две минути, за да напиша прощално писмо на сина си.

Това желание на бизнесмена бе удовлетворено.

Паричков взе химикала и със съкрушено сърце написа на белия лист:

„Синко, цени времето си и не го пропилявай. Със всичките си милиони, които имам, не можах да си купя и един час живот“.

Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:

– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.

Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.

Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него,  но и за другите деца.

Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.

Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.

Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.

Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.

Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.

Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Изненадан Андрей трепна.

– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?

Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.

– Това слухова халюцинация ли е?

И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:

– Андро, иди седни близо до Константин.

В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.

Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.

Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.

Стоян усещаше, че тази жена е силно депресирана. Това ѝ състояние не се дължеше на химически дисбаланс. Той продължаваше да я слуша и да търси начин как да ѝ помогне:

– Толкова много съм разочарована от живота си, – оплакваше се Поля. – Вие не знаете как семейството ми се отнася с мен, аз не им придирям, но ….., а приятелите ми да не говорим, но аз търпя…., особено пък в църквата…, но аз мирувам и си трая … Всички те направо са ми втръснали със своите слабости и пропуски. Това ме огорчава и обезсърчава в живота ми.

Стоян слушаше и се молеше в ум: „Боже, дай ми точните думи. Как да я успокоя?“

Отговорът не закъсня: „Вслушай се внимателно в това, което казва! Не ти ли прави впечатление, че нещо постоянно се повтаря?“

Едва сега Стоян ясно различи натрапващото се „аз“.

„Ето това е нейния проблем, – помисли си той. – Тя се е депресирала, защото цялото ѝ внимание е насочено лично към нея. Когато Азът доминира в живота ни, много често се концентрираме върху самооценяване и самоусъвършенстване и вече не сме способни да се раздаваме“.

Стоян погледна жената и ѝ каза:

– За вашият случай мога да ви посоча урокът, който ни дава апостол Павел. „Сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“. Бог може да промени живота ви.

– Но как? Какво трябва да направя?

– Бог е направил възможно да Го познавате и да преживеете невероятна промяна във  живот си. Намерете мир с Бога. Просто започнете да подражавате на Христос, Който не дойде да съди света…

– А да го спаси, – бързо допълни Поля.

– Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята, – заключи Стоян, – като им служим, защото и „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи“.

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.