Симеон имаше вече пораснал син, който учеше в гимназията. Младежът използваше често камиона им, но имаше един лош навик, обичаше да го паркира по средата на алеята пред дома им. Това дразнеше Симеон, защото му пречеше да влиза и излиза от гаража.

Веднъж се случи така, че Симеон излизаше от къщи, когато Стефан пак паркира небрежно, по-същия начин, камиона.

Когато синът слезе и стъпи на земята, бащата не можа да се сдържи и подкара старата и позната лекция за бащата и сина. След като свърши, Симеон нареди на Стефан:

– Веднага премести камиона на улицата.

Когато забеляза безизразното лице на Стефан, Симеон бе готов да поднови тирадата си, но синът му го попита:

– Татко, къде е краят на лекцията ти?

– Какъв край? – без да разбира, ядосано реагира Симеон.

– Например, нещо от вида: „Обичам те, сине, така че нека се опитаме да поправим това“.

Симеон наведе глава. Синът му бе прав. Това бе краят на гнева му, но и Стефан си бе взел поука. От тогава синът вече не паркираше камиона на алеята.

Това беше знак на любов, споделена между баща и син.

Наистина не трябва да казвате: „Обичам те!“, освен ако не го мислите. Но ако наистина е в сърцето ви, трябва да го казвате и изразявате на дело много пъти. Хората забравят понякога за това.

Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Двамата седяха в кухнята и пиеха кафе, баща и 13 годишната му дъщеря. Те живееха сами, защото майката на Марина бе починала при раждането.

На Петко му бе трудно да се грижи за дъщеря си, особено сега, когато тя бе преминала в една проблемна възраст, когато нещата трудно се контролираха.

– Марина, – каза спокойно Петко, – в стаята ти е истински бардак. Леглото ти е неоправено. Мивката е пълна с мръсни съдове, а снощи ми обеща, че ще ги измиеш.

– Нямаш право да ме принуждаваш да правя, каквото и да е, – напери се Марина. – В училище ни казаха, че има закон, който защитава правата на децата.

Настана тишина. Миролюбивото настроение на Петко се стопи. Toй почука по ръба на масата и строго каза:

– Дай тук мобилния си телефон. В никой закон не пише, че трябва да ти купувам такъв. Ще спра и Интернета ти. Ще прибера и таблета. Никакъв закон не може да ме принуди да те снабдявам с такива технологии. Научили ги в училище…

Петко започна да се разхождаше из стаята и продължи гневно да мърмори:

– За модните парцалки забрави. Ще минеш и без ботуши на високи токчета. Мислех да ти купя нова грейка, но ще минеш и със старото си яке.

Марина усети, че е загазила и бързо се насочи към мивката. Пусна водата и старателно започна да мие съдовете. След това излезе в коридора и широко разтвори вратата на стаята си. Чу се яростно местене на мебели, тропот и фучене. Явно Марина се бе захванала „усърдно“  да си почиства стаята.

Петър се усмихна и тихо си каза:

– Растат децата….

Валеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.