Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Завистта е като киселина. Тя разяжда най-бързо съда, в който се намира.

Диньо Дерменджията отдавна гледаше свои колеги, които преуспяваха, а сърцето му се бунтуваше: „Защо не аз? Защо не на мене? „

Един ден бе наел много майстори. Голяма работа бе замислил.

– Пак тия пари. – мърмореше под носа си Диньо. – От къде да ги взема?

Изтегли заем от банката, макар че му искаха голяма лихва, но и те не стигнаха.

Диньо мъдрува, пъхтя и накрая отсече:

– Стария трябва да даде.

И отиде при него на село. Удари го на молба още от вратата:

– Тате, да продадем земята. За какво ти е. Не можеш вече да я работиш вече. Така ще си седи…..

– Белята става с пари. Важното е да сме живи и здрави, – отсече старецът.

– Тате, ти си ми последната надежда. Това не са много пари. Като заработи фирмата, за една година ще си ги върнем.

– Това е грешка от твоя страна, а такава не може да се поправи с по-голяма.

– Какво говориш? – вдигна ръце Диньо .

– Големец си станал, сине, ама човек не …..

– Тате, не разбираш ли, – повиши тон Диньо, – че днес с пари се купува всичко?!

– Лъжеш се, сине. Книги можеш да си купиш, но акъл не. Закупи си креват, но сън можеш ли? Лекарство си купуваш от аптеката, но здраве – от никъде. С пари можеш да си купиш работници, съдружници, но не и приятели……….

Не е престъпление да си беден. Бедата е, когато си мързелив.

Стойчо бе ленив. Единственото, към което се стремеше, бе да не се напряга и да не прилага много усилия. Бе чувал от дядо си:

– От работа човек не става богат, а гърбат.

Стойчо обичаше сутрин да се излежава до късно. Жена му, леля Дона, по три пъти най-малко идваше да го събуди.

Тази сутрин горката не се сдържа и изнесе завивките му навън. На Стойчо му стана студено и започна да мърмори:

– Голям шеф се извъди. Не даваш на човека да си почине малко……

– В гробищата е почивката, – извика леля Дона. – Там ще пише: „Тук почива Стойчо“. Я ставай, че има работа в градината. Зимата от къде ще вземем зеленчук и плодове?

– Господ се грижи за всички, – подвикна ѝ Стойчо. – Няма да умрем гладни.

След това се надигна от кревата, обу си скъсаните обувки, които използваше за работа и се затътри сънливо навън.

– Айде, че ще мръкне, – опяваше още по-висока леля Дона.

– Не бързай толкова, по-леко я карай, – усмихваше се Стойчо. – Ще остарееш бързо.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

Слънцето се скри зад хълма, но още се усещаше жегата. Елена седеше край чешмата под старото дърво и се бе размислила.

Баща ѝ бе починал. Разведе се с мъжа си, който ламтеше за власт и не пробираше никакви средства. Дори се опита да пожертва нейната чест за бъдещ му обещан пост.

Болката ѝ бе голяма. Чешмата поради жегата сълзеше, както нейните очи.

Прелетя едра птица, а сянката ѝ притича през поляната. Елена вдигна глава и остана поразена. Клоните на старото дърво бяха изсъхнали. Стърчаха като ръце на изсъхнал скелет. Най-отгоре имаше гнездо на щъркел.

– Как не съм забелязало, че дървото е изсъхнало.

Като ирония на дебелия ствол на дървото се виждаше табела с надпис: „Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата“.

Това не изненада Елена. Някаква болест бе нападнало подобни видове дървета из цялата старана.

– Всичко вече се затрива, че дърветата ще оцелеят в такова време?! – възкликна тъжно Елена.