Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Гео бе едва тригодишен, но лекарят откри, че са му нужни очила. Детето не виждаше ясно предметите около себе си.

Когато му поставиха новите очила, лекарят го прикани:

– Погледни се в огледалото.

Гео погледна отражението си. След това се обърна към баща си и му се усмихна.
Но заедно с усмивката по детската буза се търколиха няколко сълзи.

– Какво не е наред, Гео? – попита бащата.

Детето се дръпна назад, наклони главата си, взря се в баща си и каза:

– Виждам те!

Докато с молитва изучаваме Библията, Светият Дух ни дава очи да видим Исус, „образа на невидимия Бог“.

Дори с нашето виждане, изчистено от Духа, докато растем в познанието чрез Писанието, ние все още имаме само бегъл поглед към безкрайната необятност на Бог от тази страна на вечността.

Когато времето ни на земята изтече ние ще Го видим ясно.

Няма да имаме нужда от специални очила в този изпълнен с радост момент.

Когато видим Христос лице в лице, ние ще Го познаваме, както Той познава всеки от нас.

Светият Дух ще ни помогне да устоим до края. И когато погледнем към Исус, ще извикаме радостно:

– Господи, виждам Те!

Петър Икономов бе късоглед мъж на средна възраст.

Той се смяташе за експерт по изкуството.

Веднъж посети един музей в близкия град.

Беше си забравил очилата и не виждаше ясно, но това не му попречи да изкаже мнението си за портрет в цял ръст:

– Рамката изобщо не отговаря на картината. Човекът е добре, но доста старомодно облечен. Художникът е направил голяма грешка, като е избрал такъв калпав образ, за да го нарисува.

Той продължаваше със своите забележки, когато съпругата му го дръпна настрани и тихо му прошепна:

– Скъпи, ти се гледаш в огледалото.

Важно е да изследваме правилно живота си, като изберем единственото огледало, което разкрива какви сме. И това е Божието Слово.

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.