Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.

Миналото на Петър бе като плаващ пясък. Колкото повече се бореше с него, толкова повече потъваше.

– Какво да правя? – Петър попита най-добрият си приятел.

– Лекарството за твоя грях не е твоя работа, а Божия. Ти не си създаден да носиш този товар, – поклати глава Димо, след като го изслуша.

– Да, знам, че Исус може да го отнеме, – тежко въздъхна Петър.

– Тогава помоли Го да го направи, – посъветва го Димо.

Съмнението зачопли в душата на Петър и той го изказа на глас:

– Ами ако не го направи?

– Самият Той ти казва: „Елате при Мене всички, които сте уморени и обременени, и Аз ще ви успокоя”, – насърчи го Димо. – Бог никога няма да се откаже от теб.

Така Петър откри мястото без вина.

Чрез Исус веригите и оковите от миналото паднаха и Петър повери своето бъдеще на Господа.

Защо не постъпите и вие така?!

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.