Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Веднъж след службата протойерей Михаил седна на една от пейките. Една жена дойде и започна да му се оплаква:

– Как да се разбирам с мъжа си? Нищо не прави, …..

Накратко, тя бе недоволна от съпруга си.

Наблизо седеше офицер от тази област. Препичаше се на слънцето. Той бе огромен. Главата му голяма, колкото на двама, а юмруците му едри, колкото на трима.

Той скръсти ръце на гърдите си и като ли че само с едната устна проговори:

– Прави – не прави …. Нима мъжът и жената са за това? Моята жена в къщи нищо не прави. Е, нека. Аз сам всичко правя. На мен какво ми е нужно жена или домакиня?

След това изгледа свещеникът и жената, и каза:

– Жена не ми трябва за домакиня. Жената е необходима, за да я обичат. Ако я обичам, всичко сам ще правя. За мен главното е, нея да я има. Така ние живеем вече 35 години.

Наистина и в Израел няма да намериш такава вяра.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.

По телевизията говореха за трудностите при набиране на хора за ватмани.

Затрудненията са ясни, трамваите са почупени и никой не иска да управлява тези „приказни колесници“.

Една яка жена от тези дето като застане на пътя сама може трамвай да спре, разказваше разпалено:

– По-рано бях контрольор-кондуктор, а сега се уча на тази не много сложна машина и скоро ще возя хората из града.

Репортерът  попита жената:

– А какво ви привлича в тази професия?

Жената присви очи, сви ръце в юмруци и дрезгаво отговори:

– Адреналина.