Нова година е празник, който се празнува навсякъде. Но всеки народ внася в този празник свои обичаи, които изненадват чужденците и остават неразбираеми за тях.
Жителите на някои селища в Шотландия в новогодишната нощ придвижват по улицата подвижни бъчви с горящ катран. Смята се, че по такъв осветен път на Новата година ще ѝ бъде по-лесно да дойде.
Хората от Панама в празничната полунощ вдигат невероятен шум. Викат, крещят, звънят със камбани, натискат клаксоните в колите си. По такъв начин те призовават добрите духове на Нова година.
Китайците отбелязват празника от 17 до 19 януари. И по това време хората се обливат с вода, когато чуят поздравления към себе си. Корените на тази традиция идва от къпането на Буда, когато се умива статуята му с вода от планински извор в манастири и храмове.
На празника гърците отиват на гости. Непременно вземата камък, който оставят на прага на собствениците на дома. Така те пожелават тежък, като камък, кош в следващата година.
Жителите от Еквадор за Нова година си правят чучело от стари дрехи и слама, с бастун и лула, което символизира старата година. В полунощ прочитат списък от всички неприятности станали със семействата им през изминалата година. Списъкът закачат за чучелото и го изгарят пред дома си. Изгореното, отнася със отиващата си година цялата тъга и болка.
В Германия смятат, че на Нова година Санта Клаус се появява не на елени, а на магаре. За това децата оставят чинии на масата за подаръците от Санта Клаус, а в обувките си слагат сено за да угостят магарето.
Но това, което обединява хората на Нова година е празничното настроение и надеждата, че следващата година ще донесе само щастливи мигове.

Добри погледна часовника си и се канеше да си тръгне, но Димитър много искаше да остане, за това го закачи:

– Скоро разговарях с един приятел, оказа се, че и той познавал твоя пословичен скрънзълък. Изглежда скъперничеството ти има патологичен характер..

Добри беше готов да избухне, но замълча.

– Приятелят разправяше, – поде отново Димитър, – че баща ти бил местен деятел и за да изхрани многочисляната си челяд продавал семки. Няма срамен труд. Славата ти се носи, че като дете си бил майстор на топчетата. Залагали сте на дребни монети и си обирал другите момчета. А баща ти се хвалел с торбичка пълна с монети, като казвал, че това е спечелил сина му, като добявал, че голям търговец ще станеш и много пари ще изкарваш.

Добри търпеливо слушаше, но мълчеше.

До масата им приближи Горан, местните много го уважаваха. Той бе чул  думите на Добри, затова кротко добави:

– До скоро тук имаше един сляп просяк. Който минеше пускаше по някоя монета в паничката му. Но един ден този човек изчезна. Плъзна мълва, че някой вместо стотинки е пуснал голяма пара. Старците в махалата казваха, че това е направил Добри.. После се чу, че и на други хора, някой ненадено им е подхвърлил пари, когато са били отеснени.

Димитър погледна Добри и тихо каза:

– Хубаво е, че парите, които трупаш, ги използваш за толкова благородни цели. Извини ме за заяждането.

Добри вдигна рамене, махна с ръка и си тръгна. Димитър го проследи с поглед, някаква тъга се бе загнездила в душата му. Толкова години бяха приятели, но до сега не беше разбрал какъв човек е той ….

Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..