В катедралата цареше трескаво вълнение. Жените си вееха пред лицата с каквото намерят и шепнаха възбудено, а мъжете пристъпваха от крак на крак от нетърпение. Всички очакваха с безпокойство проповедника. За него бяха чували, че докато проповядвал ставали чудеса.

Свещеникът застана на амвона. В очите му блестеше увереност. Стисна здраво краищата на амвона и каза:

– Нашата проповед днес ще бъде върху двадесета глава от Книгата на Йеремия.

Гласът му бе силен и отекващ, но изненадващо носов и пронизителен. Свещеникът поклати тъжно глава и сведе лицето си, сякаш бе засрамен.

– Аз станах за присмех цял ден, всички се подиграват с мене, защото словото Господно ми става причина за позор и присмех., – той вдигна лице нагоре, сякаш се взираше право в Бога. – Неговото слово стана в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми. Уморявам се да го задържам,  …. но не мога.

Свещеникът погледна към хората.

– Въпреки, че ми се присмивате не мога да крия повече Божието Слово. Думите Му така ярко пламтят в мен, че ако не заговоря, ще изгоря в огъня им. Чуйте Господното слово и добре си помислете. Този град е станал свърталище на крадци, разврат и кръвопролития. Идват страшни времена и вие ще бъдете бедни и окаяни.

Гласът му стана по-дълбок и набра сила. Въздухът трепереше от смайващите му изобличение.

– О, вие прелюбодейци, содомити и развратници! Децата ви жестоко ще бъдат наказани. Ще ги влачат по улиците и ще ги смазват от бой, но Бог ще остане глух за жалостивите им стонове.

В храма повечето се разхлипаха. Мъже и жени заровили лица в дланите си ридаеха.

Една от жените разгневена, вдигна глава и извика:

– Как смее! Бог чува плача на невинните чада! Как може да изрече такива ужасни думи?

Гласът ѝ бе заглушен от стоновете край нея. Един мъж я побутна с лакът и ѝ каза:

– Госпожо, не предизвиквайте допълнително гнева на Бога – и смирено наведе глава.

– О, Боже, – извика още по-силно свещеникът.

Той притисна лице до събраните си длани. Силно се разрида. След това вдигна обляното си със сълзи лице към небето и заговори:

– Аз съм само един смирен свещеник. Не съм молил за твоето благоволение. Не жадувам да ми пращаш видения. Покорно се подчинявам на волята ти. В Твое име желая да претърпя страданията на Йеремия.

Свещеникът устреми поглед към хората и гласът му внезапно омекна:

– Плача неутешимо също като вас …. за децата. Ридая за бедствията, които ни очакват. Колко дълго още ще грешим? Колко дълго ще обиждаме Бога,  преди да изсипе върху нас справедливия си гняв? Като любящ баща, Той досега въздържа десницата си. Но ако чедата му продължават да живеят в грях, за тяхно добро Бог ще въздаде тежко наказание.

Свещеникът се обърна към жените:

– Вижте се жени. Вие с вашите блестящите накити увиснали на вратовете ви и обеците на ушите ви. Ако само една от вас се разкае за суетата си, колко бедни биха се нахранили. Вижте кадифето, броката, коприната и всичко, което краси телата ви. Ако се облечете по-просто за да угодите на Бога, колко много можете да спасите от глад.

Изобличението на свещеникът не подмина и мъжете.

– А вие, мъже, с вашата ненаситност и пиянство. Ако останете само в обятията на съпругите си Божието царство ще се умножи. Ако дадете пари на бедните, никой в този град няма да гладува. Откажете се от алкохола, така няма да има дразги и побоища. Оставете земните богатства и търсете Божията милост.

Свещеникът наведе глава и започна да се моли:

– Велики Боже, отвърни сърцата ни от греха и ги обърни към Теб. Пощади ни от мъките, които чакат онези, които не следват твоите закони.

Тук там се чуваха още стонове и плач. Хората се молеха и покайваха за греховете си, очаквайки Божията милост да се излее върху тях.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Нено бе млад земеделец, но се бе провалил във всичките си начинания. Седеше сред нивата, която утре щяха да му отнемат и бе покрил с длани лицето си.

Той вдигна глава, когато усети, че до него стои човек. Старец със сламена шапка беше тихо седнал до Нено.

– Ти си зрял мъж, – започна старецът. – През всичките години до сега си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които се приемат за нормални. Ако наистина искаш да постигнеш нещо по-различно, то не трябва да постъпваш по този начин.

– По-различно, – вдигна ядосано ръка Нено, – от мечтите си се отказах още, когато бях на осем девет години.

Старецът се усмихна и разпери ръце:

– Естествено, така става със почти всички хора. Да се откажеш от мечтите си на тази възраст е нормално.

Нено наклони глава на една страна и иронично изгледа старецът.

– Да седя с един старчок сред нива, която утре ще загубя, е съвсем ненормално нали?

– Браво, – засмя се старецът, – май вече подхващаш нещата.

Усмивката застина на лицето на Нено и той отново свъси вежди в унисон с мрачното си настроение.

– Кой си ти и какво правиш в моята …. все още моя нива?

– Мисля да ти помогна, – каза старецът.

Нено недоверчиво го изгледа, но това не попречи на събеседника му и той продължи:

– Ако постъпваш, както другите, ти очакваш нормален резултат. Но вярвам, че мечтаеш и искаш нещо повече, в противен случай не би се хванал с дейността, която вършеше до днес. По-добри резултати не се постигат с магическата пръчка. За това е необходимо да промениш мисленето си.

Нено го изгледа внимателно, но нищо не каза.

– Ти си взел отпуснатите заеми, но първо си купил къща за семейството си, кола за теб и кола за жена ти, обзавел си се луксозно и едва тогава си дал пари за семена, торове и машини.

Нено започна да го гледа още по-напрегнато.

– Парите, които ти бяха отпуснати трябваше правилно да разпределиш за работата върху закупените ниви. Необходимо бе да предвидиш, че има и бури, проливни дъждове и всякакви аномалии ….. Виждам, че се отегчаваш от поучението ми, но бих искал да ти кажа само едно нещо, трябваше да помислиш, че тези заеми се връщат, колкото и далече да ти изглежда срока за изплащането им.

– Човече, аз съм затънал и нямам никакъв изход, – смръщи вежди Нено. – Знаеш ли, че днес бях дошъл тук за да си сложа край на живота?

– Зная и за това съм тук, – усмихна се старецът. – Има само Един, Който може да те изведе от всякаква безизходна ситуация.

В сърцето на Нено бликна надежда.

– Кой е той? Кога мога да разговарям с него?

– Той отдавна те познава и очаква да Го потърсиш.

Очите на Нено се напълниха със сълзи. Изведнъж той си спомни как майка му го водеше на църква и го учеше да се моли, но когато порасна, той заряза всичко това.

В съзнанието му проблесна мисълта, че друг никой не може да му помогне сега освен Бог ….. Съмнение се прокрадна в душата му: „Дали ще иска да ме чуе?  …… Но щом е изпратил човек да ме спре да посегна на себе си ….“

Нено падна на колене, вдигна ръце към небето и започна:

– Господи, бях те изоставил, но ……. имам нужда от твоята помощ. Знам, че с нищо не съм я заслужил, но те моля да ми простиш и да ми помогнеш.

Изведнъж Нено усети в мир в сърцето си. Той чувстваше, че Бог няма да го остави и той ще успее …..