Първата световна война бе в разгара си.Тя поглъщаше милиони хора като ненаситна паст. Между загиналите не бяха само тези носещи униформа и въоръжени с оръжие. Войната не пощади и цивилните – старци, деца и беззащитни жени.

В навечерието на Рождество на линията на фронта беше необичайно тихо.

Валеше пухкав сняг и застилаше земята с бяла пелена. Мислите на повечето войници бяха далече от тук, на празничната трапеза, сред роднини и познати.

Едно голобрадо момче започна тихо да си пее:

– Тиха нощ, свята нощ, цяла земя е в тишина. Виж Витлеемската светла звезда, мъдреци води от чужда земя. Дето Христос се роди…

Към неговия глас се прибавиха и други нестройни мъжки гласове. Изведнъж целия окоп запя.

Когато свършиха песента се заслушаха изненадано….. Същата песен звучеше и от другата страна на фронта. Противниците им също пееха „Тиха нощ“ само, че на своя си език.

– И те мислят като нас за Княза на Мира, – обади се възрастен брадясал войник, – за това, че Божия Син се е появил на Рождество.

– Колко много би се променил света, ако заедно всички възпявахме „чудния Младенец в яслите“, – въздъхна дълбоко командирът на ротата. – Тогава земята щеше да заприлича на небето.

– Когато Христос е наблизо, всички конфликти се прекратяват, – отбеляза капеланът на войската. – Настава мир. Мракът се разпада пред сиянието на Този, Който дойде да обитава в нас.

– Сега на Рождество можем да се наслаждаваме, както и на Неговия мир, – каза русоляв младеж. – Дай, Боже, да се сложи край на тази касапница и самоунищожение….

Фоайе на малък хотел в Египет. Станислава току що бе пристигнала, когато я пресрещна красива жена, с подути от плач очи и разрошени коси.

– Моля ви, помогнете ми! – каза жената.

– Какво се е случило с вас? – попита Станислава.

– Казвам се Станка, – представи се жената. – Едно време бях танцьорка. Преди три години дойдох тук с ансамбъла от нашия град за представленията в Кайро.

– Но защо не сте се върнали в нашата страна? – попита Станислава.

Станка горчиво се усмихна и каза:

– Тук срещнах един красив арабин. Той идваше на всичките изяви на ансамбъл.

Жената въздъхна дълбоко и продължи:

– Той ми говореше такива красиви думи, обсипваше ме с цветя. Кълнеше се във вечна любов. На мен това много ми хареса и аз се омъжих за него.

Станислава я погледна изумена:

– Какво по-хубаво от това, да се ожениш за човек, който толкова много те обича?

– Арабската действителност се оказа много по-различна от тази, която си представях, – каза с болка Станка. – За мъжа си се превърнах във вещ. Той ме биеше, когато искаше и ме гонеше на улицата. Оплаквах се на съседите, а те ме срещаха с думите: „Какво искаш от него? Той ти е мъж и е твой господар. Ще те наказва, когато не се подчиняваш. Какви са тези капризи? Така е писано в Корана. Така ни учи и пророка да постъпваме по този начин. Да бъде благословено името му“.

– С какво мога да ви помогна? – попита Станислава.

– Ами ……, – запъна се Станка. – Да поговорите с мъжа ми. И да му обясните, че в нашата страна жените имат права.

– Да поговоря с мъж ви? Станке, какво си мислехте, когато се женехте за египетски мюсюлманин? Какво трябва да направя? Да изменя законите им? Вие ме молите, но ето какво бих ви посъветвала. Или се разведете и се приберете в страната си, или приемете правилата на страната, в която живеете.

Станка, не бе удовлетворена от отговора. За това набързо се сбогува със сънародничката си.

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.

Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.