Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Наближаваше обяд. Ангел не би разбрал това, ако не бе чул поканата на баба си:

– Ангеле, хайде на обяд!

Когато влезе в стаята я завари, че охка и се тюхка:

– Червеите да ме изядат! Пусто да остане! До къде я докарах….

Ангел я изгледа изпитателно.

„Пак са я прихванали нейните“, – помисли си той.

– Започвам да забравям, – оплака се баба му. – Това е сигурен белег, че вече остарявам.

„Да, да, – засмя се Ангел на себе си, – снощи се кълнеше, че била още млада и че нейните връстници са се сбабичасали. Само тя ходела така изправена, че мъжете извръщали глава след нея, око да оплакнат“.

Баба му продължаваше да се окайва, за наближаването на неизбежната старостта.

„Едва ли се обръщат след нея и цъкат с език, – продължи разсъжденията си Ангел. – Просто тези мъже не могат да повярват, че заради тях е слязла от метлата….“

Веднъж, когато очакваха баба му да дойде на гости, майка му се пошегува:

– Ангеле, я погледни долу, дали баба ти е паркирала пред входа метлата.

Ангел като добро дете се надвеси на прозореца и погледна долу, а майка му се засмя:

– Сине, много си доверчив. Така всеки може да те излъже.

От тогава Ангел взе малко от малко да разбира от майтап.

Веднъж и той се пошегува с майка си, когато тя го прати пак да надникне, дали баба му идва:

– Мамо, паркирала е метлата, но един полицай я взе за неправилно паркиране…..

Докато Ангел казваше това, баба му влезе в апартамента им и попита учудено:

– За кого става въпрос?

Майка му, за да заглади положението, бързо отговори:

– Така се шегуваме за една баба от седмия етаж.

– Снахо, недей да учиш детето така, – старицата смъмри младата жена, – Някой ден и за мен ще започне така да говори.

Горката тя, ако знаеше само какво се мъдри в главата на тези двамата шегаджии!

Имал Гневът син. Името му било Зло.

Такъв сложен характер имал сина, че гневът трудно се справял с него.

Решил да ожени сина си за някоя добродетел. Та малко да се смекчи и в старостта да му бъде леко.

Похитил той Радостта и я оженил за Зло. Кратък бил този брак по неволя. От този съюз останало едно дете. Името му е Злорадство.

Вярно казват, че няма нищо общо между доброто и злото. И ако някога се случи, то добро няма да се получи.

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..