Добре известно е, че през деня слънчогледи са в състояние да следват слънцето.

При другите растения с такива свойства това движение се осигурява от специални листови подложки, които слънчогледите не притежават.

Наскоро учените установиха, че слънчогледите използват механизма на неравномерния растеж на стъблото.

През нощта силно се удължава западната му част, за това сутрин растението „гледа“ на изток, а през деня интензивно расте източната част на стеблото и то постенено върти главата си на запад.

Когато растежът спре, питата на слънчогледа остава в посока изток.

В това има смисъл. Тази ориентация дава възможност на слънчогледа бързо да се нагрее сутрин и да привлече повече опрашители.

Той ни взе и ни се довери. Навярно си казвате:

– Но това не е много мъдро от Негова страна, да ме избере, защото в мен нищо няма. Кой съм аз?

За това ви е избрал. Докато си мислите, че във вас има нещо, Той не може да ви избере, защото тогава вие служите на своите собствени цели. Но ако му позволите да ви доведе до границата, зад която свършва надеждата, тогава може да ви изберете и да ви доведе до Ерусалим и това ще означава, че ще изпълните Неговите цели, а тях той няма да обсъжда с вас.

Ние сме склонни да мислим, че ако човек има някакъв естествен талант, то от него ще се получи добър християнин. Но въпросът не е какво имаме, а това какво Бог ще вложи в нас. Става въпрос не за природни таланти под формата на воля, специални знания или опит – всичко това няма значение.

Смисъл има само едно нещо, че Бог ни отвежда към наследството си и ни прави неговите приятели.

А приятелите на Бога са тези, които разбират, че са нищи. Бог нищо не може да направи с човек, който си мисли, че е в състояние да Му даде нещо.

Ние като християни, въобще нямаме „наши“ дела, ние имаме едно дело – Божието.

Не знаем към какво се стреми Бог, но на нас ни е нужно, каквото и да стане, да бъдем заедно с Него. Нищо не трябва да пречи на взаимоотношенията с Бога, но ако има такова, трябва да го отстраним и да въведем ред в тях.

Главното в християнството, не са нашите дела, а отношенията ни с Бога и тази атмосфера, която тези отношения пораждат.

Популярността и похвалата често за един християнин са по-опасни от гоненията. Те могат да ни отдалечат от Бога, а ние дори да не осъзнаваме това.

В същото време ние ще станем подобни на тези, за които Исус кава: „Обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“.

Когато в живота всичко е благополучно, лесно се губи незамътения поглед върху вещите. Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, който „се е научил да бъде доволен“ във всяка ситуация.

Трябва да имаме неутолима страст да угаждаме на Христос. И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Той е направил това да ни вразуми и да порастем в служението, което ни е било поверено.

Всички наши обстоятелства, независимо дали са благоприятни или изтощителни за нас, те добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

Нека да помолим Бога да не се грижим за това, което изживяват другите и да бъдем доволни за всичко, което Той ни изпраща. Още преди да настъпи утрешния ден, Той вече се е погрижил за него.

Златното правило на познанието е: Ние разбираме не с разума си, а с послушание.

Ако човек се нуждае от познание, той трябва да разчита на любознателността си, но ако иска да разбере какво ни учи Исус Христос, му трябва само послушание.

Ако смисълът на някой неща е скрит от мен, не се съмнявайте, че в нещо съм се оказала непослушна. Невежеството поставя на пътя на разума завесата на мрака. Духовната тъмнина настъпва, заради нежеланието ни да станем послушни.

Никой никога не получава една дума или откровение от Бога ако не бъде изпитан според тези думи. Ако не се покоряваме на Бога, не трябва да се учудваме, че не растем духовно.

Божият Дух не позволява на духа ни да отслабне като се оправдаваме. Той ни отваря очите за неща, за които по-рано не сме и подозирали.

Когато Христос ни разкрива Словото Си, не се правете, че не сте чули. Никаква лъжа и притворство не върви ръка за ръка с Христос. Той ни учи и за най-малките неща.

Бъдете особено внимателни за това, на което обикновено повдигате рамене и тогава ще разберете защо духовно тъпчете на едно и също място. Нека ви смятат за фанатици, но вие  непременно направете това, което Бог очаква от вас.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.