Всички в църква бяха притихнали. Навели глави в молитва, хората очакваха да вземат участие в Господната вечеря.

Спиридон бе млад свещеник. Той трябваше да вдигне чашата с виното и да я благослови. Самият съд беше направен от селекция на кристали. Точно, когато вдигна чашата, тя се изплъзна от ръката на Спиридон, падна на каменния под и се счупи.

Младият свещеник погледна уплашено към по-възрастния свещенослужител, мислейки си:

„Сега ще ми се присмее, за неумението ми да задържа една чаша в ръката си“.

Но вместо това главният свещеник каза:

– Преди да се счупи чашата, не съм предполагал, че тя има толкова красиви части, които искрят, когато отразяват светлината. Колко са прекрасни и красиви всички те, когато са осветени.

Младият свещеник гледаше омаян блещукащите малки  частици, които само преди миг съставляваха чашата.

– Както този счупен съд, нашият сломен живот може да подчертае красотата на светлината, която сияе през него, – продължи възрастният свещенослужител. – Тази светлина е Господ Исус Христос.

Хората в църквата бяха надигнали глави и слушаха затаили дъх.

– Това, от което се боим е, нещо да бъде счупено, да стане непотребно и да не може вече да се използва по предназначението си. – продължи свещеникът. – Нашето пречупване чрез Христовата светлина, привлича вниманието към себе си и го прави смайващо. В резултат на това нашият живот става прекрасен.

Спиридон бе зяпнал главният свещеник и бе забравил за счупената чаша.

– Строшаването всъщност е благословение, – каза вдъхновено свещенослужителят, – но на нас толкова ни се иска да се чувстваме добре, че изпускаме Божието най-добро за нас.

Накрая той въздъхна дълбоко и заключи:

–  Ако се борите със всичка сила и смятате, че вярата ви се е изгубила, не пропускайте благословението, което идва след като сте били разбити и съкрушени.

Неделя. На небето се бяха скупчили дъждовни облаци и аха да заплачат. Вятърът и той си знаеше своето, дебнеше със студената си ръка да докосне някое непокрито място, за да го вледени.

Но това не пречи на неколцина, добре загърнали се в горните си дрехи, държащи чадъри в ръце, да крачат към църквата.

Навярно някой ще каже:

– Тези са луди! Днес е неделя, не могат ли да останат на топло по домовете си!?

Вероятно там има Някой, Който по-силно ги привличаше, така че вятърът, студът и дъждът не можеха да им повлияят.

Църквата бе малка, но излезлите „смелчаците“ в това студено време, бяха я препълнили.

Пастирът, бай Захари, както всичко го знаеха, имаше една интересна особеност. Качеше ли се на амвона, отваряше Библията на посоки, четеше пасаж от нея и проповядваше върху него.

Това не пречеше на слушателите му, защото както казваше баба Минка:

– Така по-добре се обхождало Словото.

Бай Захари отвори Библията си и започна да чете:

– Левиеви синове бяха Гирсон, Каат и Мерарий.
2 А Каатови синове: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил;
3 а Амрамови чада: Аарон, Моисей и Мариам; а Ааронови синове: Надав, Авиуд, Елеазар и Итамар.
4 Елеазар роди Финееса; Финеес роди Ависуя;
5 Ависуй роди Вукия; Вукий роди Озия;
6 Озий роди Зараия; Зараия роди Мераиота;
7 Мераиот роди Амария; Амария роди Ахитова;
8 Ахитов роди Садока; Садок роди Ахимааса;
9 Ахимаас роди Азария; Азария роди Иоанана;
10 Иоанан роди Азария (той е оня, който свещенодействуваше в храма, който Соломон построи в Ерусалим);
11 а Азария роди Амария; Амария роди Ахитова;
12 Ахитов роди Садока; Садок роди Селума;
13 Селум роди Хелкия; Хелкия роди Азария;
14 Азария роди Сараия; а Сараия роди Иоседека.
15 А Иоседек отиде в плен, когато Господ закара в плен Юда и Ерусалим чрез ръката на Навуходоносора.

Присъстващите един по един започнаха да въздишат тежко. Само имена, край нямат.

„Щом пастирът ги чете сигурно има защо“, – раздвоен си мислеше Богдан.

„Ох, няма ли да престане вече с тези имена“, – започна на ум да негодува Радко.

Но бай Захари без да се смущава продължаваше да чете:

– Левиеви синове: Гирсом, Каат и Мерарий.
17 А ето имената на Гирсомовите синове: Ливний и Семей.
18 А Каатови синове бяха: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил.
19 Мерариеви синове бяха: Маалий и Мусий. И ето семействата на левитите, според бащините им домове:
20 на Гирсона: негов син, Ливний: негов син, Яат; негов син, Зима;
21 негов син, Иоах; негов син, Идо; негов син, Зара; и негов син, Етрай.

„Това ли намери да чете днес ?“ – роптаеше в себе си баба Денка, изгубила всякакво търпение.

Гласът на пастирът си оставаше „непреклонен“ и продължаваше да чете дългият списък от имена:

– Синовете на Каата: син му Аминадав; негов син, Корей; негов син, Асир;
23 негов син, Елкана; негов син, Авиасаф; негов син, Асир;
24 негов син, Тахат; негов син, Уриил; негов син, Озия; и негов син, Саул.
25 А Елканови синове: Амасай и Ахимот.

Накрая бай Захари затвори Библията, огледа хората и каза:

– Всички тези хора отдавна са умрели. Ако не се покаете, като тях ще погинете.

Хората се размърдаха. Някой проплака. Вдигнаха се нагоре ръце. Църквата се молеше…

В полумрака на църквата едва се забелязваше коленичилия в молитва човек. На Виктор му предстоеше сериозна работа. Единствено общението с Бога можеше да му открие най-добрия начин за постигането ѝ.

Внезапно Виктор се обърна към главния вход на църквата и там видя ужасен и отвратителен дракон. Чудовището влезе. Тялото му се изду като балон и изпълни цялата зала. От ноздрите му излизаше огън и дим.

Драконът се обърна към Виктор и по чудо не подпали дрехите му. Когато мъжът падна на пода, видя до себе си Исус с меч в ръката.

„Защо Той не направи нещо? – помисли си Виктор. – Нима не вижда в какво състояние съм?“

Исус подаде меча на Виктор и посочи дракона. Изражението на лицето Му ясно казваше:

– Стани!

Виктор протегна ръка да вземе меча. И когато го докосна, Исус го пусна.

Мечът увисна във въздуха. Виктор го хвана здраво и се опита да стане. Мечът не само висеше над пода, но повдигна падналия мъж.

Виктор стана и едва докосна дракона с меча. Оръжието в миг разполови чудовището.

Виктор с изненада погледна меча и си каза:

– Защо не съм го използвал преди?

Не чакай Бог да убие дракона в живота ти. Имаш меча на Духа, Всемогъщото Божие Слово на живия Бог.

Вземи го и го използвай още днес!

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….