В един затънтен край живеел човек, който бил много прозорлив и проницателен.

Почти цял месец не валяло дъжд и всичко изсъхвало.

Една жена работела в градината си и се молела в душата си:

„Господи, за всички няма да стигне, дай дъждец само на моята градинка“.

Този човек по това време минавал наблизо. Вдигнал ръка и извикал:

– Какво е това „на моята градинка“! За всички се моли не само за себе си!

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

Разбирането за Църква като общочовешка реалност може да те споходи внезапно.

Пътувах във влака. Гледам една жена държи момиченце на около три годинки. То зад гърба на майка си протяга ръка към спирачката.

Забелязах, че едновременно с мен случващото се наблюдава и един младеж. Погледите ни се срещнаха и ние се усмихнахме един на друг на палавостта на малката лудетина.

Зад спирачката властват чужди сили, студът на познанието за „доброто и злото“.

А тук се усещаше топлината и необяснимата, несъзнаваща себе си, безгрешна власт на детето.

Усмихнахме се не като чужди, но за миг като хора обединени от единно, топло и чисто сърце.

Ето това е и Църквата.

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.