Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.