Сред разнообразните ветрила, съществували особени театрални такива, които освен прякото си предназначение изпълнявали допълнителни функции на помощник.

На ветрило за зрителите нанасяли сцени от спектакъла, програми на представленията, откъс от пиесата.

Актрисите на своите ветрила понякога записвали трудно запомнящи се текстове.

Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.

Преди премиерата на операта „Ловци на бисери“ от Бизе оставали само две седмици. Навсякъде имало афиши за предстоящото представление.

Но авторът на либретото и композиторът все още не можели да решат как да завършат операта…..

Неочаквано положението било спасено от директора на театъра.

Отчаян той възкликнал:

– Тогава нека всичко изгори в пламъци!

Тази фраза, изказана от безсилие подсказала на либретиста идеята за финала – пожар!

На Бизе това много му харесало и той за три дни написал прекрасна музика за края на операта си.

Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Ана Петрова имаше редкия шанс да присъства на това преставление. Имаше много желаещи за него, дори билети не стигнаха за всички, но на нея и подариха билет. Тя бе зряла жена и такива мигове на щастие, не отминаваше с безразличие.
Приготви се и тръгна.
Залата я посрещна с пищно осветление, множество усмивки и напрегнати в очакване лица. Седна на мястото си и се настрой да се потопи и наслади на предстоящото преставление.
По време на почивката Ана излезе, за да се подкрепи с нещо.  Фоайето беше изпълнено с хора, които пушеха, опитваха от различни питиета и разговаряха.
Някакъв пианист свиреше, но никой не обръщаше внимание на музиката му. Ана отпи от чашата си и с любопитство се зае да изучава музиканта.
Той изглеждаше невзрачен и скучен. Просто си вършеше работата си и чакаше почивката да свърщи, за да спре да свири.
След второто питие, леко опианена, Ана тръгна към пианото.
– Вие сте като зъбобол! Защо не свирите просто за себе си? – възкликна тя.
Пианистът беше изненадан. И тогава започна да свири музика, която обичаше.
След няколко минути цялото фоайе млъкна.
Когато пианистът свърши своята композиция, избухнаха възторжени аплодисменти.