Китайския град Харбин е известен със своя годишен зимен фестивал на лед и сняг.

Тук зимни развлечение има и за тези, който обичат просто да се наслаждават на скрежа, снега и ледената красота,  има необходимото и за тези, които обичат активен отдих.

За две седмици на територията от 500 хиляди кв.метра е създаден цял леден парк, където посетители се любуват на ледените скулптори, играят игри, пързалят по снега, посещават ледения бар и опитват деликатеси от китайската кухня.

И цялата тази програма може да се помести в един ден, така че остават маса впечатления.

С леко шумолящи листа приближаваше замислената есен. От време на време тя уморено се облягаше на дървета, за да отдъхне, а те успокояващо я обсипваха със златисто ален листопад.

Понякога есента безутешно лееше дъждовни сълзи, изпращайки надалече щастливото, пълно с палави и незабравими впечатления лято.

Есента също искаше да направи хората щастливи и реши всичко да промени. Тя изпра и изсуши сивите и мрачни облаци и в небето се понесоха снежнобели, пухкави облаци.

По наситения син безкраен небосклон разсипа светещи сребристи звездички, намигащи дяволито на любителите на нощните разходки.

Надари природата с фойерверки от краски и щедро ги напръска по дърветата.

Завършвайки своя труд, тя разпиля във въздуха ароматна есенна свежест и любовна тъга, които я съпровождаха неотстъпно през цялото време.

Всичко в покорената природа напомняше за това, че след спокойното разноцветно благоухаещо лято винаги идва разкошната, но сдържана във своята мъдрост есен.

На 90 години Норма изгубила мъжа си, а няколко дни след това разбрала, че е болна от рак. Тя се отказала от операция и следващата я химиотерапия.

Вместо това решила да пътешества из САЩ.

– Какво лечение? – казала Норма. – Аз съм на 90 и вече си отивам.

И го направила.

Децата на Норма живеели в придвижващ се фургон и когато старицата споделил с тях своите планове, те я подкрепили.

Така 90 годишната жена се отправила на пътешествие. Тя нямала болки и не се чувствала дискомфортно. И ракът я освободил.

Когато докторът на Норма обвинили в безоотговорност, той отговорил:

– Тя е избрала свой метод на лечение. И той се оказа успешен.

Дребната весела бабичка пътувала по щатите, обогатявайки живота си с нови преживявания и впечатления.

Жената посетила много национални паркове в САЩ, видяла Скалистите планини и дори станала участник в една от индиянските церемонии! При нея дори нямало намек, че е паднала духом.

Норма ни дава много добър съвет:

– Каквото и да стане, просто продължавайте да живеете. Това не е чак толкова трудно, колкото изглежда.

Отивайки на театър, хората са настроени за приятна почивка и ярки положителни впечатления. Но историята познава случаи, когато събитията на сцената са станали драматични, макар и не по сценария на пиесата.

Един от големите сатирици на 18 век Молиер не само е писал пиеси, но е играел в тях.

Последната роля, която изиграл била на Арган в „Мнимият болен“.

На 17 февруари 1673 г. на сцената по време на второто действие Молиер, страдащ от туберкулоза, се закашлял и изхрачил кръв, но не могъл да завърши изпълнението си.

Веднага бил откаран в дома си, където починал.

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..