Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.

Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.

Миналата седмица един мъж го помоли:

– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….

Резанов е засмя:

– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.

Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:

– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!

Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.

Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:

– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми  само с един ден.

– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.

– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …

И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.

Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.

Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.

Жената на Николай му пожела:

– Щастие, здраве и вечен живот.

Николай се засмя и възрази:

– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам  в пълна тъмнина?

Тогава жена му се поправи:

– Живей сто години.

Намеси се и майката на Николай:

– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.

Всички се засмяха……

Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.

Пациента се почеса по главата и сподели:

– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“

Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Вера Петрова преподаваше в близкото училище. Много деца бяха минали през ръцете ѝ. Но за първи път от толкова години се сблъскваше с традиционно и правилно възпитание, внушаващо на момиче скромност и трудолюбие. Строгият, но справедлив баща се възприемаше от болното общество като тиран и деспот.

Вера Петрова тази година водеше четвъртокласници. В нейния клас учеше Мария, момиче от многодетно семейство. Тя бе най-голямото от четирите деца. Имаше още двама братя и една сестричка.

Петрова беше изненадана, че Мария не участваше в нито едно извънкласно мероприятие. Когато класът отиде на екскурзия  за два дни, Мария не отиде с тях.

Петрова попита приятелките ѝ:

– Къде е Мария, защо не дойде?

Едно от момичатата обопщи шушуканията и споровете им, които възникнаха след въпроса на учителката:

– Нейният баща е много строг, той никъде не я пуска.

Ани се обади, като потвърждение на думите на приятелката си:

– Майка ми помоли да пуснат Мария на рождения ми ден, но баща ѝ не разреши.

– И за моя рожден ден не я пуснаха, – скочи Виктория, – Мама казва, че Мария у тях е като Пепеляшка. Върши всичката домакинска работа, но не я пускат да се разхожда.

Петрова остана удивена и реши да изясни, какво точно става в семейството на Мария. Преди това тя се срещна с майките на Лили и Клара и ги попита какво знаят по този въпрос.

– Строг ли? Той е направо тиранин! – възкликна майката на Лили. – Един ден дъщеря ми отиде да посети Мария. Бащата на Мария я спрял на вратата и ѝ казал, че така разголена не може да се разкарава, а тя беше само по тениска и шорти. Нима едно деветгодишно момиче в горещ ден не може да ходи така?

– Бащата на Мария е деспот, – въздъхна майката на Клара. – Жал ми е за момиченцето. Ако сега е такъв тиранин спрямо нея, какъв ли ще бъде, когато Мария стане девойка?

Мария е момиче с приятна външност. Отличничка. Посещава групата за народни танци и участва в кръжока по рисуване към училището. Тя е тиха не само в час, но и в междучасието.

Петрова реши да се срещне с майката на Мария и да си поговорят, затова изпрати бележка по момичето. Но в училището дойде не майката, а бащата. Той беше мъж над 40 години. Преподавател в техническия университет, доцент. Висок, плешив, с изправена военна стойка, със сиви късогледи очи. Когато се срещна с учителката на дъщеря си поясни:

– Жена ми е доста заангажирана с четирите ни деца, за това няма възможност да дойде. Какво се е случило?

– Защо Мария не идва на извънкласните мероприятия? Защо не я пускате на рождените дни на приятелките ѝ?

Мъжът се усмихна иронично и заяви:

– Аз съм против училищните дискотеки, екскурзии в гората и ходенето по хижи. В наше време такива ситуации са потенциално опасни за децата. Дъщеря ми посещава два кръжока в училище, които са напълно достатъчни за хармоничното ѝ развитие. На Мария е забранено да ходи на гости у приятелките си, защото там съвсем не е безопасно за нея. Аз нямам нищо против момичета да идват в къщи и да си играят с дъщеря ми под надзора на съпругата ми. На рождения си ден Мария винаги е канила приятелките си у дома.

– А защо сте изхвърлили едно от децата, само защото е било по шорти? Всички момичета ходят през лятото така.

– Чуйте, – мъжът отново се усмихна, – аз съм против това, момиченца да се разхождат по такива къси гащички извън дома, а също и за къса тениска, която не покрива корема. И още нещо, аз не съм изгонил детето, а го доведох до вратата на техния дом. Нима като педагог смятате, че съм постъпил неправилно?

Петрова мълчеше, какво можеше да му отговори. Тя беше напълно съгласна с него. Днешните майки така разголват децата си, че за тях е доста застрашаващо и опасно.

– А вие ли разшихте подгъвите на полата на дъщеря си, за да стане по-дълга?

– Не аз, жена ми го направи, но възгледите ни със жена ми относно възпитанието напълно съвпадат.

– А какво прави Мария в къщи? Какви са нейните задължения? Знаете ли, че я наричат Пепеляшка?

– Мария почиства стаята, където обикновенно е със сетра си. Мие съдовете след хранене. Помага на майка си, когато жена ми я помоли. Полива цветята в двора. Според мен съвсем не прилича на Пепеляшка.

– Съгласна съм с вас. Но излишната строгост, забраната за посещение на училищните дискотеки, няма ли да даде обратен резултат в юношеска възраст?

– Защо Мария трябва да привиква към тези дискотеки? Знаете, че на тези места понякога се предлагат наркотици. Тя и така танцува три пъти  в седмицата в състава по народни танци. Това е много по-полезно. Формира правилна стойка и грация. В дискотеката децата се блъскат едни други, беснеят, музиката гърми в ушите. Каква е ползата за децата от това?

– Но …..

– Вижте, аз искам да възпитам в дъщеря си два основни качества, необходими за всяка жена – скромност и трудолюбие. И ако училището не ми помага в това, то поне да не ми пречи.

Разговорът изведнъж спря и бащата си тръгна. Петрова беше объркана. Тя искаше Мария да се весели с другите ученици на дискотеките и да ходи на екскурзия, но от друга страна разбираше, че баща ѝ беше напълно прав. Златна среда в случая няма. Но за това пък се появи желание, да поговори с майките на останалите момичета по въпроса.

Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път не.

Бонка беше беше на гости на леля си. Отдавна не бяха се виждали. Но това не беше единствената причина.

Бонка скоро претърпа катастрофа, на косъм се отърва, а край нея всички бяха мъртви. Тя имаше нужда да поговори с някого, за това отиде при леля си. След като почина майка ѝ, леля ѝ стана най-близкия човек.

– Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

– Навярно ти е трудно и си задаваш много въпроси, – каза леля ѝ.

Намотката продължаваше да потраква, а ръцете на възрастната жена се движеха още по-бързо.

– Защо не сподели това, което те измъчва с Марин?

Бонка си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

– Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, като катастрофата, – каза тъжно Бонка, – но че ще премине. Ще ме попита как съм могла да си помисля, че има връзка с други жени. Ще каже, че за него аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, лельо. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

– Ами ходихте ли на брачна консултация?

– Пробвах. Би могло да има полза, ако и Марин идваше с мен на тях, но той смята, че няма нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност.

– Ами, ако го заплашиш с развод?

Бонка бе мислила и за това.

– Ще се изсмее и ще каже, че нямам основание за това.

– Прелюбодейството какво е?

– Ще твърди, че никога не е имало такова и че съм си въобразила някои неща. Ще каже, че след катастрофата виждам всичко в черно. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих си го и помислила.

– Определено не са думи на любящ съпруг.

Нищо от онова, което Марин правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано. Тя е съпругата му. Следва да ѝ купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Нова година. С това за него се изчерпавше понятието любящ съпруг.

– Но защо? – недоумяваше леля ѝ. – Какво получава той? Има любовни афери, не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Бонка се засмя горчиво.

– Защото знае, колко много получава от мен. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря, когато неговата компания е била у нас на гости. А през това време Марин си сяда във фотьойла вдига на възглавничка краката си и гледа късните новини.

– О, – извика леля ѝ.

– Да знам, – тъжно се усмихна Бонка. – Положението не е завидно.

Но по някакъв начин трябваше да се разрешат нещата. И този болезнен начин на живот за Бонка, да се прекрати.

Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.