Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Разговарят двама приятели Гошо и Дони.

– За белязал ли си, че вечерните новини винаги започват с „Добър вечер“, – каза Гошо.

– Да не искаш да ти кажат: „Добро утро“? – потупа го по рамото Дони.

– Нямах предвид това, – навъси се Гошо. – Виж как след това продължават…

– Предават новините, какво толкова, – вдигна рамене Дони.

– Започват с „Добър вечер“, а след това ни казват, защо не е така, – поясни Гошо.

Александър и Марин бяха на бригада. Те учеха в един от престижните университети в страната. Тази есен им се падна да работят в селското стопанство и то здраво.

Александър наблюдаваше сортировъчната машина, по чиято лента множество ръце отбираха картофите между буците земя.

Той дълго време стоя замислен,а накрая каза:

– Това много ми напомня на процеса на възприятие на сетивната информация.

А след това обясни примера на сортировъчната им работа от гледна точка на процеса на възприятие, включваща дълговременна и кратковременна памет. Така съдържанието  на съответстващите глава от учебника се възпроизвеждат на практика за няколко минути.

Марин осъзна, че образа на нещо, подобно на сортировката на картофи първоначално е било в съзнанието на авторите на учебника, но те не си го признават, затова се опитват да използват езика на науката.

И изведнъж настъпи промяна, бе изявен, вътрешния жив език. И това, което с часове може да се обясни на научен език, стана зримо и по-разбираемо.

– Сега разбирам, – каза Марин, – че зад високопарния и празен за мен научен език, стоят прости и земни неща.. Такива като тази сортировъчна машината.

– Тогава нека да говорим за това което виждаме, – усмихна се Александър.

– Сега вече всичко си е на мястото, – Марин потупа по рамото приятеля си.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.

Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.