Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Един проповедник се срещнал с човек, който твърдял:
– Грешният човек в мен е умрял.
Заинтригуван проповедникът поканил човекът на обяд у дома си. Когато били на масата, домакинът имал търпението да изслуша разсъжденията на госта си от началото до края.
Изведнъж проповедникът взел чашата с водата от масата и я плиснал в лицето на събеседника си.
Естествено това много възмутило госта и той доста рязко и с неприлични думи, изразил своето недоволство.
Тогава проповедникът казал:
– Както виждате, предишния човек във вас не е умрял. Той просто е бил припаднал и е дошъл на себе си от чаша с вода.

Веднъж Наполеон попитал Ж.Кювие, виден френски натуралист:
– Възможно ли е във Франция да се отглежда захарно цвекло?
Кювие се впуснал в продължителни теоретични разсъждения. Наполеон попитал отново. Вместо ясен отговор, чул теоретични умувания.
Тогава императорът прекъсна натуралиста:
– Г-н Кювие, ако видите сенатор Бертоле (известен френски химик по това време), помолете го да ми каже дали е възможно да се култивира захарно цвекло във Франция?
Историците не са оставили никаква информация за това, дали Кювие е осъзнал, че теоретичните аргументи са валидни и полезни във всяка ситуация, освен в тази, при която се изисква незабавно и отговорно решение.

Човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има и много истински приятели. Но обикновенно с тях задръстваш къщата си. Не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място за себе си и за приятелите си?
И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, както похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност нито веднъж не са изпитали истинската любов.
Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се.