Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Един млад мъж се подиграл на баща си и майка си, наричайки ги неразумни и изостанали. Като чул това един негов приятел му казал:
– Как можах да се излъжа в теб? Смятах те за умен, а се оказа, че си глупав. Какво добро може да се очаква от теб? …. Та ти си им син?!
Синът засрамен замълчал, знаейки че ако другите чуят за това негово отношение, ще се отнесат към него с пренебрежение.
Този човек, който не почита родителите си и им се присмива е достоен за презрение.
Библията казва: “ Почитай баща си и майка си, според както ти заповяда Господ твоят Бог, за да се продължат дните ти и да благоденствуваш на земята, която Господ твоят Бог ти дава“. „Почитай баща си и майка си“ това е първата заповед с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш много години на земята“.
За непочитане на родителите Бог е определил наказание за децата:
Първото е проклятие: „Проклет, който се присмива на баща си или на майка си“.
Второто е смърт: “ Всеки, който прокълне баща си или майка си, непременно да се умъртви“.
Послушанието и покорството на родителите е ценна добродетел. Мъдрите и добри деца служат за слава и чест на своят баща и майка.
Ако помислим, какво са направили родителите ни за нас, то ще бъдем поразени от неизмеримостта на дълга, който имаме към тях.
Деца, грижете се за родителите си, особено когато са в напреднала възраст и не огорчавайте живота им.
Дори и да са си загубили ума, бъдете снисходителни към тях и не ги пренебрегвайте.

Невяна остро погледна Боряна. В погледа ѝ се четеше предизвикателство.

– Какво става между вас двамата?

 – Нищо, – отговори Боряна. – Всичко е наред. Защо питаш?

Но това беше Невяна, любимата ѝ леля, която я обичаше и нямаше да я съди прекалено строго. Вероятно подозираше каква е истината, след като снощи, когато я завари разплакана.

Боряна въздъхна и като прехапа устни,  реши да каже какво точно е положението.

– Рутината поражда презрение. Двамата с Димитър се държим като приятели, когато сме заедно, само че това се случва много рядко.

– Често ли оставаш сама у дома?

– Не. Заета съм с разни неща различни организации, няколко дружества, все от този род. Докато се занимаваш с благотворителна дейност, добиваш усещане, че си необходима. От време на време ходя на фитнес. Посещавам разни курсове. Имам си свой собствен живот и много приятели.

– А тези, с които общуваш по електронната поща?

– Те са прекрасни жени. Хресват ме, защото аз не съм като тях. За тях съм връзката им с реалния живот.

– Искаш ли да си влиятелен човек?

Боряна се усмихна.

– Казвали са ми, че от мен би станал страхотен директор на училище, добър психолог или невероятен градинар. Но аз не искам да ставам такава. Никой не ме е карал насила да се откажа от ученето.

– Наистина ли? – С изненада попита Невяна.

– Вярно е, че забременях, – призна Боряна. – Но след раждането можех да продължа образованието си, ако бях пожелала. Но не го направих.

– Съжаляваш ли за това?

– Проблемът не е в това, че нямам кариера, – каза тъжно Боряна, – а това, че се отдалечаваме един от друг. Връзката ни отслабва и при изкушения всеки от нас може да се подведе и да сбърка.

Невяна въздъхна и погледна племеницата си загрижено. Май от това, което се страхуваше, бе станало с младото семейство.

Понякога любовното чувство е свързано с отрицателни емоции.
Така в описанието на езика ифалук може да се научи, че една и съща дума fago, може да бъде преведена като любов и като тъга.
Работата е там, че чувството, обозначено с тази дума, предполага безпокойство, така че с чувствата на обекта може да се случи нещо лошо и когато субектът си представи това, на него му става тъжно.
В руският език  има глагол „съжалявам“ и съответстващо съществително име „съжаление“. Чувството, обозначено с тези думи, може да бъде свързано и с презрение, оттам идва и прилагателеното „жалък“.
В същото време в някои диалекти глаголът „съжалявам“, в смисъл „съкрушаваш“ ме, се използва вместо глагола „обичам“.