Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.

Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Колко често се прегръщате? Харесва ли ви да седите един до друг и да държите ръцете?

Скорошно проучване е показало, че това е добро за вашето здраве.

Невроекономистът Пол Зак, известен също като „доктор Любов“, препоръчва да се прегръща поне осем пъти на ден, за да се чувстваме щастливи и да се наслаждаваме на отношенията си.

Терапевтът Вирджиния Сатир има отлична фраза за прегръдката:

„Да се прегръщаме четири пъти на ден ни е необходимо за да оцелеем, осем – за да се поддържаме в добра форма и 12 – за растеж“.

Напълно възможно е тези прагови значения на прегръдките, да дават възможност на мозъка да произвежда достатъчно количество окситоцин,  който се освобождава в хипоталамуса в отговор на физическия контакт.

Окситоцинът има мощни лечебни свойства, така че това простото действие, като прегръдката, не само ни свързва с други хора, но засяга нашето физическо и емоционално здраве.

Блажени са включилите на по-висока скорост интернет, за да свалят, много благословения.

Блажени са имащите акаунт в социалните мрежи, тъй като няма да бъдат пропуснати.

Блажени отишлите в църква офлайн, в противен случай ще бъдат в братска прегръдка.

Блажени изключилите своите телефони по време на богослужението, защото ще чуят Божия глас, а не мелодия от телефона си.

Блажени постещите мъдро, за да не лайкват много пъти.

Блажени лайкващите правдата, защото скоро ще се сприятелят.

И накрая:

Блажени имащите чувството за хумор, защото така ще спасят душите си от осъждение за прочетените“заповеди“ по-горе.)))

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.