Блажени са включилите на по-висока скорост интернет, за да свалят, много благословения.

Блажени са имащите акаунт в социалните мрежи, тъй като няма да бъдат пропуснати.

Блажени отишлите в църква офлайн, в противен случай ще бъдат в братска прегръдка.

Блажени изключилите своите телефони по време на богослужението, защото ще чуят Божия глас, а не мелодия от телефона си.

Блажени постещите мъдро, за да не лайкват много пъти.

Блажени лайкващите правдата, защото скоро ще се сприятелят.

И накрая:

Блажени имащите чувството за хумор, защото така ще спасят душите си от осъждение за прочетените“заповеди“ по-горе.)))

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Денят обещаваше да е топъл, но кой го знае,  при днешните резки климатични промени, човек всичко може да очаква.

Въпреки това Гена реши да излезе и да се поразходи. Срещна приятелката си Запряна и двете отидоха до близкото кафене.

Гена започна нетърпеливо:

– Вчера сутринта, докато поливах цветята на балкона, забелязах, че едно от любимите ми цветя е повехнало. В лейката ми бе останало малко вода, но аз я излях на цветето и тръгнах с намерения, да налея още вода и да до полея, но Васко искаше нещо да му намеря и аз забравих….

– И какво стана с цветето ти, увехна ли? – попита загрижено Запряна.

Тя много обичаше цветята и полагаше големи грижи за тези, които си бе насадила.

– Тази сутрин цветето ми бе в прекрасна форма, – усмихна се възторжено Гена. – То се бе съживило. Представяш ли си, само няколко капки са му били достатъчни, за да си възвърне красотата?!

– Хубаво, че е станало така, – въздъхна облекчено Запряна.

– Мисля си, – каза Гена, – че и в християнският живот се случва така.

– Какво имаш предвид? – – попита учудено Запряна.

– Обикновено смятаме, че ако не вършим велики дела, не помагаме на никого.

– Е, да, – съгласи се Запряна, – но една мила дума казана на място, може да доведе до неочаквани резултати.

– Трябва да сме по-внимателни с малките неща и да не ги пропускаме, – каза сериозно Гена, – те могат да променят нечий живот.

Явно и двете бяха решили, че щом голямото е недостижимо за тях, по-добре да свършат малкото. Но нали хубавите неща започват от нещо съвсем малко – насърчаваща усмивка, прегръдка с пожелание за успех, някоя добра дума след провал,….

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….