Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

В Бангладеш има повече от 100 училища, разположени на лодки. Във всяко от тях има достъп до интернет и библиотека. Училищата се подържат чрез слънчеви панели.

Ежегодните наводнения в Бангладеш могат да нарушат образователния процес на стотици и хиляди ученици.

В някои райони през дъждовния сезон от юли до октомври пътищата стават непроходими и водата в реките може да се издигне до 4 метра. За това се е появила необходимост от училища – лодки.

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Водопадът Хукоу е най-големият на Жълтата река и е вторият по величина в страната след водопада Хуангуошу.

Неговата височина е над 20 метра, а ширината му се мени от 30 до 50 метра през сезона на наводненията.

Жълтата река достига планината Хукоу. След това рязко се стеснява и се втурва надолу през малък проход, увеличавайки скоростта си.

Както реката, така и водопадът също е жълт, заради голямото количество пясъчни примеси.

В края на пролетта или началото на лятото настъпва сезонно намаление на водите на реката. Скоростта на течението ѝ пада, а пясъка се утаява на дъното.

В този период Хукоу за малко остава чист.

Крещящата нужда сега е църквата да се постави на бойна нога. Къде е настъпващата ѝ армия, готова с щурм да превземе света? Къде е дръзновението и отзоваването на Божия повик?

Църквата се е успокоила, нали Бог защитава Неговите в дни на бедствие. Хиляди християни не чуват как огромните вълни  на злото заливат масите, куршумите на врага пропищяват край ушите им. Не усещат коварният агент в побелялата нива, готова за жътва.

Те не плачат за погиващите край тях.  Забравили са за духовното войнство на злото в небесните места и за световните владетели на настоящата тъмнина.

Казват си: „Не е тъмно. Всъщност е светло и удобно. Приятно е. Виж само дома ми, колата, вилата, лодката ми. Чуй новата ми стериоуредба, виж новата ми техника в дома.

Нима трябва да ни застигнат бури, наводнени, земетресения, торнадо или някакъв друг катаклизъм, за да се осъзнаем и да работим?

Днес повече от всякога сме във война. Бойното поле е светът. Хиляди народи са пръснати по света и всеки от тях трябва да чуе за Бог. Има още от Неговите, до които не е стигнала благата вест. Това е една незавършена задача оставена ни от Него, да спечелим поне един от всеки народ, така че Божието царство да се разраства.