Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.
Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.
Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.
– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.
След това никой не го видя повече.
Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.
– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?
– Как да действаме?
Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.
Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:
– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.
Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.
Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:
– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.
– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.
– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.
– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.
– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.
Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.
– Не е лека тая работа.
– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.
Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.
