Наталия и Здравка седяха заедно в близкото кафене и разговаряха пред сервираните им чаши с ароматно кафе.

– Имаш ли други богове в живота си? – Наталия попита приятелката си.

Здравка я изгледа сякаш бе с три глави. Тя изглеждаше шокирана, изненадана и малко обидена.

– Нима не вярваш, че е възможно да имаме други „богове“ в живота си? – още по-настойчиво попита Наталия.

– Какви богове? – подскочи от стола си Здравка.

– Всеки или всичко, което заема мястото на Бога в живота ни, е идол, – поясни Наталия. – Ако отдавам сърцето си на нещо или някого повече, отколкото на Бог, имам идол в живота си.

– Никога до сега не съм разсъждавала по този въпрос така, – призна си Здравка.

– Идолите могат да бъдат материална вещ, навик, работа, кариера или човек, – продължи обясненията си Наталия. – Всичко, към което се обръщам, преди да отида при Бог, когато имам нужда от утеха, любов, сигурност, почивка, радост или защита, е идол в живота ми.

– Чудесно определение, – възкликна възторжено Здравка. – С него съм готова да разкрия всички идоли в живота си. Това отвори очите ми. Наистина е така.

Наталия се усмихна и добави:

– Бог е по-голям от всеки лъжлив идол, по-добър от всеки друг бог, повече от всичко друго, което някога може да бъде в живота ни. Няма бог като нашия Бог. Той снабдява всяка наша нужда и ни обича по начин, който не можем дори да разберем …..

– И Той ни призовава да Го обичаме преди всичко и да се покланяме единствено на Него, – прекъсна я бързо Здравка.

– За да направим това, трябва да се осмелим да разрушим идолите си, – подчерта Наталия.

Тиха звездна вечер. Двойки се разхождаха наслаждавайки се на тишината и спокойствието на гората и почивния комплекс наблизо.

По една от алеите вървеше малко бездомно момче. Дрехите му отдавна бяха изгубили цвета си, а от обувките му издайнически се показваха мръсните пръсти на краката му. То протягаше ръка на всеки добре облечен, който минаваше край него и смънкваше нещо неопределено, което трудно можеше да се квалифицира като човешка реч.

До малкият просяк приближи една весела компания от момчета и момичета. Един от младежите пъхна в ръката на момчето билет за прекрасна почивка край морето.

Детето огледа малкото бяло листче и тъй като това не бе банкнота, с която можеше да си купи нещо, сложи го в ъгъла при другите неща в голямата кутията, където спеше през нощта. Там се криеше от дъжда и студения вятър.

Горкото момче! То не знаеше какво бе получило!

И вместо да яде хамбургери с пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, момчето се сви под покрива зад вратата и изяде разваленото месо, което бе събрало през деня от контейнера.

Такъв е изборът, който правим всеки път, когато се изправяме пред решението да кажем „да“ или „не“ на този свят.

Божите удоволствия представляват несравним банкет, който стои пред нас. Масата от духовни наслаждения, които сме опитвали, ни освобождават от празнотата, заради която търсим земни развлечения.

Начинът да се освободи сърцето от господството на греха е да се наслаждаваме на Бога.

При всички обстоятелства за всяко решение решете да кажете „да“ на плановете и целите на Бога за живота ви.

Святостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ти предложи.

Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.

Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Времето бе хубаво и лъчезарното слънце се усмихваше на всеки пожелал да се разходи навън. Наталия и Светла се уговориха по телефона да излязат заедно в парка. И двете имаха нужда от почивка и чист въздух.

След около половин час двете приятелки бутаха две детски колички и тихо разговаряха помежду си, движейки се по алеите на близкия парк.

– Докато бутам тази количка, крачките ми са пропилени, – оплака се Наталия.

– Защо смяташ, че ги прахосваш? – озадачена попита Светла.

– Виждаш ли тази електронна звезда на ръката ми, тя се активира, когато задвижвам ръцете си в синхрон с краката си при ходене, – обясни Наталия.

– Но това ходене, при което макар и да не движиш ръцете си, спомага за твоето физически здраве, – обърна ѝ внимание Светла.

– Но аз искам електронната ми звезда да свети, – усмихна се тъжно Наталия.

– Мисля, че разбирам как се чувстваш, – поклати глава съчувствено Светла. – Работа без незабавни резултати обезкуражава, но наградите не идват веднага.

– Не знам, но понякога, когато помагам на някой или съм добра към непознат …..

– Това е добро, – бързо я прекъсна Светла – и съвсем не е безполезно дело. Ние трябва да „не се уморяваме да правим добро, защото своевременно ще пожънем“.

– Трудно е да се прави добро, – каза Наталия, – особено когато не виждаме каква ще бъде „реколтата“.

– Трябва да продължим да правим добро, – подчерта Светла, – защото благословението идва.