Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.
Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.
И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.
В тези дни Стефан откри следното:
– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.
До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:
– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?
В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.
Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.
Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:
– Добре съм.
Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.
Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.
Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.
Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.
