Ново изследване на учени от Великобритания показало, че присъствието на трезвени хора близо до пиещи изменя възприятието за собственото им състояние.

Изследователите забелязали, че хора обкръжени от такива в нетрезво състояние, са по-склонни да подценяват собственото си ниво на алкохолно опиянение. Но когато наблизо имало трезвени хора, на пиещите им се струвало, че не са много пияни, отколкото наистина били.

Хората оценяват своето собствено ниво на опиянение, сравнявайки себе си с хората около тях. В положение, когато наоколо има много пиещи, човек се напива повече, защото се стреми „да догони“ останалите.

Млади хора от Медина, Саудитска Арабия, решиха да сключат брак. Те не се бяха виждали изобщо. Не се учудвайте на това, така правят в някои страни на Близкия изток.

Така Джамал и Тахира се срещнаха за първи път на сватбата си. Младоженецът и невястата дадоха брачни обети и се веселиха с гостите.

Накрая дойде фотографът Алим, за да запечата събитието с фотоапарата си. Всички много се развълнуваха от предстоящото действие, особено много Тахира, която се обезпокои и разтревожи.

Алим помоли невестата:

– Моля ви снемете си воала, искам да запечатам щастливото лице на съпруга ви, когато ви види за първи път.

Тахира тръпнеща в очакване, бавно свали прикриващия лицето, до този момент, непрозрачен плат.

Усмихна се пред фотоапарата, но …… съпругът ѝ се отдръпна. Горкият, той не можа да скрие отвращението си.
Когато Тахира вида реакцията му, закри с ръце лицето си и заплака.

– Защо не се е възползвала от козметик преди сватбата си? – изказа недоволството си възрастна жена.

Гостите бяха смутени и всеки се опитваше по някакъв начин да осуети назряващия скандал.

Едни се устремиха към Тахира да я успокояват:

– Не се притеснявай, мила. Той трябва да разбере, че истинската красота се крие в характера на човека, а не в неговото лице.

В другия край на залата група мъже уговаряха гневният и сърдит младоженец:

– Млади човече, нима вие се интересувате само от външността и игнорирате духовните ценности и морала?

Но Джамал не се поддаваше на никакви уговорки и увещания:

– Не съм си представял, че тя изглежда така.

Обиден и засегнат от положението, в което се намираше, младоженецът се обърна към невястата си и грубо ѝ каза:

– Извинявам се, но с вас искам да се разведа.

Тахира рухна на пода и се обля в сълзи.

– Нека Всевишният и изпрати по-добър съпруг, който ще я оцени по достойнство, – пожела ѝ някой съчувствено.

– Той не е мъж, който е готов да изпълни обещанията си, – гърмеше едър мъж, който се чудеше как да успокои Тахира.

– Никой не го е карал да се жени за нея, – коментираше друг случилото се. – Той трябваше да настоява за среща с нея, а не да чака до сватбата.

– Нека да бъде винаги неудачник и да не се ожени повече, – прокле го една от жените, която искрено съчувстваше на Тахира.

Сватбената нощ на невястата бе потопена в поток от сълзи.

Един ден цар Ануширван поискал да узнае как живеят в страната му, богата ли е или тъне в мизерия.

За целта разпространил в царството си лъжлив слух, че е сериозно болен и се нуждае от лекарство, което да съдържа кирпич на барака или развалини.

Всички жители се втурнали да търсят такива кирпичи, за да спасят царя си, но се върнали тъжни. В цялата страна не се намерила ни барака, ни развалини.

Така без искания кирпич, навел глава, дошъл в царския дворец, един от името на всички и казал:

– Добротата ти към народа е толкова голяма, че никъде не се намериха развалини. Цялата страна е добре развита и редът е толкова добър, че никъде няма разпадаща се зидария, а истинските жители на руините – совите, не могат да намерят подслон у нас.

За изненада на присъстващите царя не се огорчил, а се зарадвал и възкликнал:

– Колко е хубаво, че Господ е бил мой наставник във всичките ми добри дела и като Му служех, успях да отърва народа си от бедност и нищета. А това, че исках да ми донесете такива кирпичи, ми беше нужно, за да узная за истинското положение на нещата в страната.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.