Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.

За да помогнеш на хората, не е нужно да похарчиш милиони за благотворителност или да обиколиш целия свят, оказващ помощ на хора в неравностойно положение.

Доброто може да се прояви и в най-обикновените ежедневни дейности на човека. Много хора искат да помогнат на нуждаещите се, но не знаят как да го направят.

Група граждани в един град решиха да направи един необичаен експеримент. В най-оживеното място на града си поставиха табло, на което прикачиха множество едно доларови банкноти.

Най-отгоре на таблото поставиха надпис:

„Вземете колкото ви е нужно. Нямаме нищо против, ако искате да прикрепите още банкноти към таблото“

Наблизо поставиха камера, която заснемаше реакцията на минаващите от там. Някои взимаха по някой долар от дъската, но повечето закачаха там свои пари.

След 45 минути сумата се бе удвоила, а съвсем скоро след това цялото табло бе покрито с банкноти и нямаше вече място къде да се закачат нови.

Край таблото мина и един бездомник. Той не взе нищо. Един от групата, която провеждаше експеримента, отиде при клошара и го попита:

– Нима нямате ли нужда от пари? Видях, че не взехте нито една банкнота.

Бездомният човек му се усмихна и каза:

– Днес съм сит, а тези пари днес могат да послужат на други, които са в нужда. Не съм алчен. Радвам се, че такова нещо се случва в нашия град и това ми е достатъчно. Може би утре, когато наистина се нуждая и аз да се възползвам от тази помощ.

Край нас живеят много добри и отзивчиви хора. Не се съмнявайте в това, дори описаният случай да ви изглежда като приказка за нашата страна.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.