Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.

Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.

Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.

Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.

– Глеб е много талантлив, – казва брат му.

Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.

Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.

Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика,  неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.

Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?

Фразата „призрачен град“ се асоциира с оставените места след авария в Чернобил, но такива градове съществуват в много страни на света.

Празни улици, порутени покриви, покрити с растения стари мебели, разхвърлени детски играчки, прашни книги, ….

Причината за възникването на такива места са различни, но всички те са резултат от фатална грешка.

Град Вила Епекуен е бил най-популярният калолечебен курорт в Аржентина в средата на ХХ век.

При неговото строителство е била нарушена природната хидросистема. От близкото езеро изпомпили водата и близо до града създали изкуствено водохранилище.

В резултат на това през 1985 г., язовирът се пропукал, и градът се наводнил.
След няколко години водата се оттеглила, но градът не бил възстановен.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

Когато хората отиват на екскурзия или пътешествие те избират не само маршрута, по които ще се движат, но и местата, където ще отседнат.

Ако искате да прекарате отпуска си в непривична обстановка трябва обърнете внимание на интригуващият Inkaterra Canopy Tree House в Перу.

Той е построен в непосредствена близост до висящите мостове  Inkaterra Canopy Walkway.

Хотелът е разположен на височина 30 метра над земята.

В този дом, намиращ се на дърво, има една единствена стая с дървен под и покрив от палмови листа.

Дървото е оборудвано с малки висящи мостове за разходка.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?