Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?

В малко градче закътано в диплите на планината, живееше баба Дина. Сърцето ѝ гореше от любов към Господа.

Тя много искаше да разкаже на хората за своя Спасител, но бе слаба и болнава. Краката ѝ бяха немощни и тя трудно се придвижваше.

Живееше сама и много малко хора я познаваха, но на прозореца ѝ винаги имаше красиви цветя и който минеше от там се заглеждаше в тях.

Старицата реши тъкмо това място да употреби за Божия слава и за благото на другите.

Баба Дина взе парче картон и с голямо усилие, с големи букви, написа на него:“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Надписа постави между цветята и започна да наблюдава минувачите.

Някои бяха безразлични, а други спираха прочитаха думите на картона и отминаваха.
За всеки един от тях възрастната жена се молеше.

Един ден край прозореца на баба Дина мина девойка, която няколко пъти се завръщаше към парчето картон и внимателно прочиташе написаните там думи. Старицата усилено започна да се моли за това момиче.

На другия ден някой почука на вратата на баба Дина. Това бе онази девойка, която се връщаше отново и отново към надписа.

– Наистина ли Бог ме обича? – попита развълнувано момичето.

– Дете, – каза старицата, – тези думи са взети от Библията. Те са верни и истинни. Искаш ли да се помолим заедно?

Момичето само кимна и двете наведоха глави в молитва.

Сърцето на девойката изпълнено с грях и скърби, намери утеха в Исус Христос.

Чрез смъртта на Христос Бог направи за човека това, което човек не може да направи за себе си. Без смъртта на Исус Христос не може да има прощение на греховете и спасение.

Христос умря вместо нас, понасяйки нашия грях, заради който трябваше да погинем. Не се колебайте, елате при Него!

Хубаво е да си преуспяващ, особено в шоу бизнеса.

Юри Василев водеше не едно телевизионно предаване и можеше да се каже, че имаше успех сред зрителите.

Харесваха го заради артистичността и ерудицията му. Всички смятаха, че какъвто и въпрос да му зададеш, той е компетентен да му отговори.

Юри минаваше за скромен човек, но не бе безразличен към похвалите.

Веднъж Василев посети един малък манастир, закътан в диплите на планината.

Сред природата и на чист въздух, човек се отпуска и забравя за всякакви изяви или предстоящи срещи.

Игуменката на манастира бе възрастна жена с проницателни тъмни очи. Тя видя новодошлия и внимателно се вгледа в него.

Юри смело се приближи към нея и я попита:

– Нещо смущава ли ви?

„Навярно се мъчи да си спомни къде е виждала лицето ми, – помисли си Василев. – Може би трябва да ѝ подскажа заглавие от някое мое предаване. Сигурно ще ахне ….“

Но тя напрегнато съсредоточена продължи да го проучва.

Изведнъж игуменката наруши мълчанието си и каза с болка:

– Да, смущава ме вашата гордост

Юри остана изненадан и се стъписа.

„Добре ме е разгледала тази игуменката, – въздъхна в себе си Василев. – Тя е видяла не само моето „популярно лице“, но е проникнала дълбоко в мен, откривайки нещо, за което другите край мен са били слепи – моята гордост“.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.