Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.