Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.