Архив за етикет: очи

Тайната на гения

unnamedМоже би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.

Оправдание за пороците

indexИцхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.

Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете

indexСара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Най-ценното богатство на нашия народ

imagesРазходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

 

Недовършените дела

0ca8ab2f1b7f1Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, imagesнякои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

images2  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.