Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.
Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.
Други наблягаха на съчувствието и любовта.
Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:
– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?
– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.
– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.
– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.
– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.
– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.
– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.
– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.
– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.
И всички се съгласиха.
