Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Колко страшно е да чуеш диагнозата „рак“, но такава вест различно се възприема от хората. Повечето отпадат физически и остават болестта бързо да ги довърши.

Но за Фанка, която имаше страхотно чувство за хумор, можа да отслаби дори силата на фаталното си заболяване. Тя бе станала легенда за нестихваща радост в своето семейство.

Усещайки края си Фанка помоли съпруга си:

– Поливай цветята ми, когато вече няма да ме има. Когато правиш това, ще си спомняш за мен.

Найден много обичаше съпругата си. С нея бяха живели близо 50 години. Как можеше да ѝ откаже, такава молба. Той знаеше, че тя много обича цветята. Целият си дом бе изпълнил с тях.

– Разбира се, Фани, зная колко ги обичаш и няма да ги лиша от влага, така ще им се радвам и ще си спомням за твоята усмивка.

Фанка си отиде.

Времето минаваше, а болката  от загубата на съпругата постепенно се притъпи. Найден с благоговение изпълняваше всеки ден последното желание на жена си. Той усърдно поливаше цветята ѝ и им се радваше:

– Колко красиви и пищни са, също като нея.

Случи се така, че Найден трябваше да се премести в нова къща.

Разбира се, той веднага реши:

– Ще взема и любимите цветя на Фани със мен.

Когато дойде денят на преместването Найден надигна една от саксиите и …. се изненада:

– Колко е лека само!

Разрови почвата в нея, попипа листата и цветовете на растението и остана много изненадан:

– Та това цвете е пластмасово?!

Той бързо разгледа и останалите „любими цветя“ на жена си. Те също бяха изкуствени.

Найден се усмихна и каза:

– Ах тая моя неуморна хитруша! За пореден път успя да ме изненада. Успяла е да се пошегува с мен дори и на смъртния си одър….

Един човек дошъл при един известен мъдрец. Той му разказал следната история за един светец:

– Този човек искал да отида при приятелят си, който умирал, но се страхувал да премине през тъмното, което го отделяло от неговия другар. Тогава той се обърнал към слънцето: „В името на Бога, спри на небето, докато аз не отида до селото, където лежи моя приятел на смъртен одър“. И слънцето застинало на небето, докато светият човек не достигнал селото.

Мъдрецът се засмял:

– Не е ли било по-добре, този светец да преодолее страхът от тъмното.

Един старец, който през целия си живот следвал Бога, лежал на смъртен одър. Той повикал внука си и му казал:
– Не знам какво ще правя на небето, но ако е възможно, ще помоля Господа да участвам в изграждането на твоята обител. Ти само гледай повече строителни материали да ми пратиш.
Тези строителни материали са чистота и любов, готовност да споделиш вярата си в Христос. Това са добри дела извършени в името на Исус.
Те не се обезценяват заради нестабилността на икономиката, не се разрушават от природните катаклизми и крадци няма да ги откраднат.
А ти какъв материал изпращаш горе в небесата?

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.