Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Знаете ли защо много християни търпят поражение в битките докато живеят на земята?

Защото те не се бият срещу, когото трябва.

Те грешат като вярват, че ако някой им е казал или направил нещо, от което ги е заболяло, то този човек е техен враг.

Библията казва, че ние се сражаваме не с плът и кръв. Плътта и кръвта са определени хора, които понякога се явяват източник на нашите проблеми.

Няма никакво значение какво са ви направили, ако вие си губите времето да се сражавате с тях, тогава вашият истински враг остава ненаказан.

Тогава кои са истинските ни врагове?

В посланието към Ефесяните се казва: „Нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места“.

Хората, които ви нараняват и гонят, са оръдия на сатана. Когато дяволът иска да ви нанесе удар, той използва тях.

Запомнете, гоненията не са проява на омраза на другите хора към вас . Това се случва, защото сатана се страхува от вас.

Когато вие вземете Божието Слово и го използвате като духовен меч, това плаши дявола. Тогава той търси човек, които да ви спре.

Така че следващия път, когато някой се опита да ви нарани, не започвайте да воювате с него. По-добре се насочете срещу духа, който стои зад него.

Престанете да воювате с плът и кръв, по-добре използвайте оръжията на Духа.

Противопоставете се на сатана със власт и Божието Слово и нанесете поражение на истинския си враг!

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.