Учеха ни да се грижим за книгите, за това не смеехме да унищожаваме печатните издания.
Но Изобел Узман веднъж видяла в един контейнер цял кашон с изхвърлени книги и тогава тя решила да им подари нов живот.
Така тя започнала да превръща старите томове в невероятни скулптори.
Вероятно, любителите на книги ще трепнат при вида на тези предмети на изкуството, но таланта и фантазията на момичето поразяват.
Изабела черпи вдъхновение от природата и приказките. Всяка книга тя се опитва да я направи особена и вълшебна.
Вече три години Изабела се занимава с това изкуство. Безсънните нощи, лепилото до лактите, нарязани от нож пръсти и безкрайна творческа работа.
Всяко своо произведение тя е създала с помощта на нож за произведения на изкуството, лепило, писалка и акварелни моливи.

Стоян беше едва на седем, но много обичаше конете. По цял ден яздеше по хълмовете, а вечер се прибираше уморен и прашен.

Една сутри Стоян видя нещо невероятно. Слънцето едва бе разкъсало мрака и обля със светлина хълмовете. То се издигаше бавно и спокойно, нали му предстоеше цял ден, нямаше за къде да бърза.

Изведнъж слънцето бе закрито от грамаден орел. Птицата се спусна надолу и грабна с огромните си нокти едно агне от стадото. След това размаха криле и полетя към хълмовете.

Стоян стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на очите си.

– Какви яки нокти, – плесна с ръце момчето. –  Хвана агнето и го отнесе, все едно изобщо не тежи.

От близкото дърво се чу плясък на крила. Оттам излета много по-малка птица, която се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото.

Птицата заби ноктите си в животното и запърха с немощните си криле. Подскачаше и се опитваше да отнесе с малките си нокти огромния овен.

След известно време ноктите ѝ се оплетоха във вълната му и тя се оказа в капан.

Стоян се засмя и каза:

– Глупава птица. Може да си видяла какво направи орелът, но той е як и силен, а ти …..

Слезе от седлото и се втурна към овена. След малко дотича овчарят с изваден нож и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Разтвори крилете ѝ и подряза някои от перата ѝ.

Мъжът подаде птицата на момчето и се захили.

– За теб е, – рече овчарят, – можеш да си я гледаш като домашен любимец.

Стоян погали с ръка сивочерната глава на  птицата. Огледа я внимателно и разбра, че доста се е изплашила.

– Каква е тази птица, – извика Стоян към овчаря, който бе тръгнал  вече със стадото си.

Човекът се обърна и се разсмя:

– Обикновена чавка, която иска да изглежда като орел.

Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Ана нахлу в стаята и започна да крещи на майка си:
– Майко, моля те, повече не се моли за мен!
– Но какво става? – попита уплашено майката.
Днес е неделя и ще има дискотека. Майката усети безпокойство в сърцето си. Приятелят на Ана бе криминолно проявен. Навярно бесовете са усетили, че майката иска да се помоли за дъщеря си и искат да лишат девойката от тази сигурна защита!
Ана започна да обяснява забързано:
– По химия изкарах двойка. Първоначално си помислих, че е случайно и тогава започнах да схващам. Когато си в къщи, при мен всичко е наред, но отидеш ли в църквата, започва се веднага. Скарах се с целия клас. Приятелят ми седи като дървен пред мен, нещо го възпира.
Ана изпитващо погледна майка си:
– Оня ден ходи ли на църква?
– Ходих.
– Аз получих двойка. Елена се увеси на Дидо, а Ирина обеща да ѝ извади очите.
Ана спря насред стаята и закрещя:
– Още една твоя молитва и ще разкъсам Библията ти с ръцете си!
– Но, мила, как може така? – с болка каза майката.
Ана избяга от стаята.
– Къде отиваш? – извика майка ѝ след нея.
– На дискотека. Не искам Радо да ме отхвърли пак!
– Но това може да е за добро? – каза майката.
– Не! – на лицето на Ана се появи страшна гримаса.
Останала сама, майката сколони глава.
„Може би не трябва да се моля така за нея, изглежда живота ѝ за това върви надолу с главата, – помисли си тя и се нахвърли на себе си. – Нима може това да се нарече живот? Това е кошмар, ако тя не спре, какво ще стане с нея?“
Майката застана на колене и започна да се моли за дъщеря си:
– Тръгна! Никаква молитва не може да помогне в това….
Но когато влезе в съседната стая, видя дъщеря си пребледняла да лежи на кревата, с кърпа на главата.
– Болна ли си? – засуети се майката край нея.
– Главата ми ще се пръсне…., – едва каза Ана.
Гласът ѝ беше слаб и безпомощен. Майката донеси хапчета и ги даде на дъщеря си. Ана ги взе и ги изпи покорно. Надигна се, за да отиде на дискотека, но със стон падна на възглавницата.
– Не, – прошепна Ана. – Нека там да става, каквото ще става, аз не мога…
На сутринта болката ѝ бе изчезнала и тя сама предложи на майка си да отиде за хляб. Отиде и се върна пребледняла.
Когато майка ѝ я видя загрижено я попита:
– Ана, какво ти е? Пак ли главата?
– На мен ми няма нищо, но Елена …
– Какво е станало?
– Ирина занесла сярна киселина в дискотеката и я плиснала в лицето на Елена. Дидо започнал да налага Ирина. Започнал се бой, не само с юмруци, влезли в действие бутилки и всичко, което попаднало под ръка им. Половината дискотека сега е в болницата. Представяш ли си какво щеше да стане с мен, ако бях там? Можеха и с нож да ме наръгат.
– Благодаря Ти, Господи! – прошепна майката.
Като я чу, Ана я изгледа подозрително и попита:
– Признай си, това твоя работа ли е?
– Не!
– Не бой се, – изплака Ана, – няма да ти скъсам Библията.
– Само Бог те е избавил от всичко това. Толкова се молих за теб ….
Ана стана и целуна майка си:
– Прости ми! И моля те, моли се за мен….
Ана постоя така за малко и добави:
– И по-често …..

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.