На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Днес обществото ни като цяло има три основни проблема: влиянието на информацията, желанието за удоволствия и постигане на комфорт. Това са характерни черти на консуматорската същност на човека.
Когато става въпрос за комфорт, това не означава добре оборудвано работно място с добра техника, за да се извършват професионалните задължения, не и за самите предмети, а за перспективите.
Често можеш да чуеш фрази около себе си като:
„Не се напрягай много! Погледни по-леко на нещата! Това нужно ли ти е повече от всичко? Почивай си!
За да достигнеш до такова отпускане изразходваш много усили, с цел да изкараш много пари. А когато парите се появят, за какво се харчат? За достигане на главната цел на човека, но ако тази цел е неговия комфорт, той ще изразходва парите си точно за това. И след като човек придобие определен комфорт става ли по-щастлив? Не! Празнината в него не може да се запълни с получаването на следващата материална придобивка. Тя се запълва с нещо много по ценно.
Чуйте думите на Христос: „който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мен“.
А какъв е този кръст? Това не е ли инструмент, който усложнява човешкия живот, уред за мъчения? Ни най-малко.
Господ сам беше закован на него, за да ни освободи и откъсне от грешния ни живот, и да ни възвиси до себе си горе на небето.
Отхвърлете всяка пропаганда, която ви призовава, да се отпуснете и наслаждавате на земния живот. Ако послушате, който и да е от тези призиви ще достигнете до деградация. И тъй като мнозина правят така обществото обесмисля съществуването си и се самоунищожава.

Отдавна не бяха се виждали. Времето им бе отнело подвижността и посребрило косите им. Решиха да си побъбрят, но тъй като облаци забулваха небето и се канеше да вали, се приютиха в близкото заведение.

Седнаха на една маса и си поръчаха по чаша бира.  Спомените заваляха преди да рукне дъждът отвън.  Накрая стигнаха до тема, която бе посребрила част от косите им.

– Почти не познавам хора, които да нямат проблеми с брака, – изсумтя Ставри.

– За едни е проблем да се оженят, за други да се отърват от него, – засмя се Динко, като отпи малко от чашата си.

– Виж и днес се борим с отговорностите в брака, сакаш не се знае, кой е главата в семейството и кой трябва да се подчинява, – каза Ставри намусено.

– Знаеш ли колко се радвам, когато чуя, че двама са сключили брак и много ме боли, когато след години видя младоженеца с „новата му жена“, която представя като новата си приятелка, – въздъхва тъжно Добри. – И този хубосник между другото ми съобщава, че се е развел с жена си. Не си ли се питал, защо се появяват такива проблеми?

– Виж, днес трудно ще намерим връзка, която се основава на обич, – мрачно констатира Ставри. –  Станали сме прекалени егоисти, за да създадем такава връзка.

– Погледни днес младите хора, – махна с ръка Добри, –  какво търсят в партньора си? Те  не разбират, кой са те самите!

– Много е важно да имаш човек до себе си, който те обич. – продължи с разсъжденията си Ставри, – за да бъде наблизо, когато имаш нужда от утеха, подкрепа и помощ.

Добри не се стърпя и започна поучаващо:

– Чрез брака, човек се подлага на проверка. Открива какъв е.

Ставри заключи обопщаващо:

– Ако не уважаваш другите, не можеш да говориш открито и нямаш правилните ценности в живота, ще има много да патиш.

Дъждът беше спрял, а чашите отдавна стояха празни на масата. Двамата се надигнаха и се насочиха към вратата. Слънцето надничаше зад облаците, обсипвайки с лъчезарната си усмивка  окъпания град.

В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.