Сонатата за пияно, известна като „Лунна“, самият Бетовен  не е наименувал.

Тя била регистрирана под номер 14 с подзаглавие „В духа на фантазията“.

След смъртта на композиторът критикът Лудвиг Релщаб сравнил първата част на сонатата с „лунна светлина на езерото Люцерн“.

След това този епитет „Лунна“ се закрепил за цялото произведение.

У нас повече правят снежни човече, а за снежните жени изглежда е забравено.
Смята се, че в снежния човек, се почита духа на зимата. Към него са се обръщали с молби за помощ. Чрез снежия човек и снежната жена хората са се стемели да умилостиват небесните сили.
Може би за това в ръцете на снежния човек се слага метла, за да може да отлита на небето, когато пожелае.
Със снежните жени историята е по-особена. Вярвало се е, че въздухът е населен от небесни девици, заповядващи мъгли, облаци, снегове и дъждове. За това в тяхна чест устройвали тържествени ритуали. За да умилостивят небесните обитатели, те правели снежни жени, като ги възвеличавали за небесни нимфи на земята.
При древните славяни виелицата и бурята са индетифицирали с девицата на снега. Често си я представяли като набита, яка и величествена. С епитетите бяла дреха се изобразавал блясък, сияние, красота. В приказките е показана като майка Зима или зла мащеха. Явява се в образа на побеляла магьосница и млада Снежанка.
На 25 декември по време на зимното слънцестоене селяните палели огромни огньове, за да помогнат на слънцето да грее по-силно.
За да не бъде зимата много тежка, правели снежни жени, въртели хоро около нея и пеели: „Мраз и студ, пред оградата дойде. Снежната жена го донесе. Жената с гърбавия нос. Вземете снежни топки и я разрушете“.