Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Рангел бе в затвора заради вярата си. Той бе известен  с христоподобния си характер.

По-късно в килията му вкараха един безделник, които бе обирал джобовете и домовете на хората. Веднъж бе наръгал човек с нож, но мъжът бе оживял.

– Такава е съдбата ми, – мърмореше Гино и нервничеше  като размахваше ръце. – Ако не бяха ме хванали, нямаше да гния в тази дупка.

– Млади човече, – обърна се към него Рангел, – би трябвало да правиш на другите това, което искаш на теб да правят. Нима искаш да те обират и убиват?

– Че какво ще ми вземат? – засмя се Гино. – На босия цървулите?! Виж за убийството съм съгласен, не искам да бъда на мястото на оня мъж, който едва отърва кожата.

– Знаеш ли, че има Един, Който те обича и не желае да мизерстваш и водиш този безпътен живот, – каза кротко Рангел.

– Че на кой му пука за мен? Баща ми се запилял на някъде, преди да се родя. Майка ми млада се разболя, а мен на седем години ме изритаха от вратата, сам да съм си изкарвал хляба.

– Исус Христос понесе на кръста твоите грехове, за да те отърве от наказанието за тях, което е смърт, – започна да го увещава Рангел. – Приеми го за свой Господ и Спасител ….

– Как мога да приема някой за мой Спасител, когато не съм го виждал нито съм го срещал? – прекъсна го грубо Гино. – Кой го знае какъв е и той.

– Ще ти кажа, кой е Исус.

Младежът се вгледа в своя съкилийник недоверчиво.

– Той е като мен.

Гино скочи:

– Ако е като теб, веднага ще го приема за мой Господ и Спасител!

Младежът няколко дни бе с този интересен мъж в една килия и много го бе харесал. Чудеше се по едно време: “ Какво прави този добър човек в затвора?“

Какво прекрасно свидетелство. Колко от повярвалите в Исус Христос, биха казали, че приличат на Него?

Точно това иска Господ, да бъдем подобни на Него. Така че хората да виждат Него в нас.

„Така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Всички хора събират съкровища. Това могат да бъдат пари, власт, сила, наслаждения, удоволствия, човешки отношения, ….

Но всички те не са вечни, разпадат се и изчезват. Нашият живот може да загуби значението си, ако нашето съкровище внезапно изчезне.

Исус предлага на вярващите да събират съкровища на небесата, където няма да се загубят.

Някои  се опитват едновременно да попълват сметките си на земята и тези в небето. Но Исус ни предупреждава, че това е напразна работа.

Не е възможно да служите на Бога и на света едновременно.

Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.

Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:

– Изгони я тази попадия.

Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:

– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.

И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.

– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.

– Да, майко, – каза снахата.

– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.

Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:

– Добре, ще се помолим за теб.

Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.

„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.

Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:

– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.

Всички коленичиха и започнаха да се молят.

– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.

Но Горан каза:

– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.

– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.

На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:

– Господи, какво стана със свекърва ми?

През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.