Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.

Знамената и флаговете още от племенните войни, са играли важна роля. И това е съвсем разбираемо.

Чрез тях страните се изявяват и предупреждават, демонстрират намерения и амбиции.

Флагът не е просто емблема, а реална идеология.

Разбира се, през последните векове основната функция на флага малко е загубила своята актуалност. Но сред еднотипните и скучни знамена има и много интересни.

Единственото знаме в света, на което е нарисувано военно оръжие и селскостопанско оръдие принадлежи на Мозамбик.

На него мотика е кръстосана с автомат Калашников. Това са държавните символи на африканската страна, които дават представа за вътрешното състояние на народа.

Гражданската война там не е преставала в продължение на много десетилетия. Конфликтите в страната продължават и до днес.