Една млада двойка донесе на своя духовен баща хиляда лева. По това време тези пари бяха много.

Но духовният им баща не искаше да вземе тези пари, защото нямаше нужда от тях, за това им каза:

– На мен не ми трябват тези пари. Благославям ги. А сега ги дайте на първия, който срещнете по пътя към гарата.

И двойката си тръгна. По пътя срещнаха овъргалян в калта пиян мъж.

Младата жена се изплаши и каза объркано на съпруга си:

– Какво ще правим сега? Та той е пиян. Как да дадем на такъв човек толкова много пари?

– Ще постъпим така, както ни каза нашия духовен баща, – невъзмутимо отговори мъжът.

Когато дадоха парите на този пиян човек, той изведнъж изтрезня и каза:

– Вие сте най- прекрасните хора, които срещам в днешния ден. Как няма да ви благодаря……вие ме спасихте от смърт.

Двойката го изгледа недоумяващо. Тогава пияницата им разказа следното:

– Аз работех в областта на търговията. При мен се появи недостиг точно от 1000 лева. Нямах пари в къщи, за да добавя от тях към останалите и да покрия дефицита. Очакваше ме затвор.

Двамата млади го гледаха съчувствено.

– Изпаднах в отчаяние и реших да сложа край на живота си, – каза окаляният мъж. – За да имам кураж да направя това, си пийнах малко.

Така отказаните пари от един свещеник, послужиха за спасението на живота на този търговец.

Мъж отивал до банката да вземе заем. Магазинът му фалирал и трябвало да го затвори.
Той нямал достатъчно сили да се бори, не вярвал, че ще успее.

Изведнъж той видял човек, който нямал крака. Инвалидът седял на дървена платформа, на която били монтирани колелета от ролкови кънки. Той се придвижвал, като се оттласквал с две парчета дърво.

Мъжът го срещнал, когато инвалидът пресякъл улицата и се опитвал да се качи на тротоара.

Очите им се срещнали. Неочаквано на лицето на инвалида се появила широка усмивка:

– Добро утро, господине. Прекрасно утро, нали?

Елена имаше изключителна дарба. Тя пееше толкова хубаво, че докосваше с песните сърцата на хората. Обичаше Бога с цялото си сърце и Го прославяше с изпълненията си.

Канеха я на много места, но тя не се съгласяваше навсякъде да пее. Имаше си принципи, с които се съобразяваше. Внимаваше, на кого точно ще послужи с песните си.

Една сутрин Елена се успа. Усети тревога в сърцето си. Тя бързо скочи от кревата и започна да се облича.

Изведнъж забеляза, че срещу нея стои млад и много красив мъж. Той ѝ се усмихваше.

– Как влязохте тук? – смутено попита Елена.

– Не се страхувайте от мен! – каза младият мъж. – Аз ви желая доброто.

– Кой сте вие и какво правите в стаята ми?

– Чувал съм гласа ви неведнъж, – каза съвсем невъзмутимо младежът. – Имате прекрасен глас ….., но защо все ме избягвате? Защо не желаете да общувате с мен.

– Кой сте вие? Дори не ви познавам, – нервно реагира Елена.

– Аз мога да ви дам толкова много, – усмихна се съблазнително младия човек. – Та вие дори не знаете какво мога…

– Не ви познавам, – вече по-спокойно каза Елена.

– Погледнете в огледалото и вижте какво мога да направя за вас, – предложи ѝ красивият младеж.

Елена извъртя главата си и погледна в огледалото.

Първоначално се видя каква ще бъде след десетина години. Образа и се менеше и тя стана грохнала старица. След това изведнъж се подмлади. Бръчките и леко приведената ѝ фигура изчезнаха. Тя бе  вече възрастна, но изглеждаше млада и хубава.

– Мога да те запазя вечно млада и така хубава, както си сега, – предложи ѝ младият човек. – Само не ме отблъсквай и не бягай от мен. Богатствата на този свят ще бъдат в краката ти. Ще имаш всичко, което си пожелаеш…..

– О, аз те познавам, – извика Елена,. – Ти си дяволът, изкусителят на човешката душа. Чуй ме внимателно, лъжецо, аз служа само на Бога и Нему се покланям.

Изведнъж образа на красивият младеж се разми и изчезна от стаята. Елена усети мир в сърцето си и запя от радост……

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.

Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….