Преди молитва един човек предложил:

– Помолете се и за моята нужда. Помолете Бог да ми даде лека кола.

Един от вярващите, който бил близо до него му казал:

– Божието Слово казва, че първо трябва да търсим Небесното царство, а другото ще ни се прибави.

Мъжът малко помислил, а после казал:

– Да, но на автомобил много по-бързо ще Го търся и открия!

Бог можеше да каже за Авраам:

– Избрах го за това, че заповяда на чедата си и дома си да ходят в пътя Господен.

И Бог изпълни всичко, което бе обещал на Авраам.

На Бога може да се разчита. Той желае и ние да бъдем толкова решителни, благонадеждни и постоянни. Вярата се заключава именно в това.

Бог търси хора, на които да възложи отговорността за Своята любов и сила.

Божият локомотив има достатъчно мощност, за да се справи със всяка трудност.

За съжаление кабела, с който се прикрепяме към локомотива се оказва понякога много слаб, за да издържим тежестта в нашите молитви. За това Бог ни изправя, учи ни да бъдем благонадеждни и непоколебими в живот на вяра.

Нека усърдно се отнасяме към нашите уроци и да заемем твърда позиция, за да устоим.

Бог знае, че ти можеш да устоиш на всяко изкушение. Ако ли не беше така, Той не би Го допуснал.

Доверието Му в теб обяснява всички изпитания, през които преминаваш, независимо от това колко горчиви могат да се окажат те.

Не е имало случай, някой да се изправи пред изпитание, което не може да издържи.

Ние трябва да се радваме. Когато дойде сатана да ни открадне победата и да ни каже, че този път Бог няма да ни помогне, просто трябва да си помислим за Божието Слово и да се радваме.

Нека се радваме, че ние сме в Него. Да се радваме, че на небето са нашите домове. Да се радваме, че Този, Който е в нас е по-силен от този, който е в света.

Ако да хвалим Бога днес, дяволът не би понесъл това.

„Бъдете твърди и търпеливи в страдание и скърби …“  Скръб означава „да се намирате под натиск“. Когато дойде напрежение, не се отказвайте. Не падайте духом.

Вместо това идете до престола на благодатта. Идете смело в името на Исус и получете нужната ви помощ.

Запомнете, към Божието Слово не се обръщайте, когато ви стане тежко. В такова време е нужно да пребъдвате в него двойно повече.

Когато „постоянствате в молитва“, тогава ставате непоколебими.

Радвайте се. Бъдете търпеливи, когато ви притискат. Бъдете постоянни в молитва. И тогава дяволът нищо няма да може да открадне от вас.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..