Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.

Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.