Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…