Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.