Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Николай е само на четири години, но вече добре се ориентира в света и дава много остроумни отговори. Хвалят го близките му, особено баба му и дядо му:

– От него голям човек ще стане!

Николай е много горд със своята майка. Тя е медицинска сестра.

Понякога тя го взима със себе си в болницата, където работи.

И там, за да не нарушава вътрешния ред на болничното заведение уши бяла престилка и бяла шапка за сина си.

Един ден Николай вникнал в разпоредбите, правилата и реда в болницата, надяна намерените там шушони на краката си, сложи си бели ръкавици, а на устата превърза марля, след което се отправи към операционната зала.

Когато го видяха така стегнат и екипиран, готов за работа, един от медицинските работници попита, не без известна ирония и артистично удивление:

– Какво е това? От къде се взе?

Николай гордо и с достойнство  отговори:

– Аз съм микрохирург.

Може би момчето имаше пред вид, че е още малко и големи операции не може да прави, но виж любопитството му е голямо.

– Я го гледай ти него, – засмя се доктор Славов, – колко е малък, а вече мечтае да хване скалпела.

– Е щом си микрохирург трябва да правиш и малки операции, – обади се и леля Стоянка, колежка на майка му.

Николай като чу тези думи, още повече се напери и пристъпи, към празната операционна маса. Погледът му бе съсредоточен, а лицето сериозно.

– Малкият не се шегува, – добави доктор Христов.

Очите на всички в операционната зала се насълзиха. Щяха да си имат достойна отмяна.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Денят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!